Тери Пратчет
Мостът на трола
Вятърът вееше от към планините, изпълвайки въздуха с финни ледени кристалчета. Беше твърде студено, за да вали сняг. В такова време вълците слизаха към селата и дърветата в гората се пръскаха, когато сърцевината им замръзнеше.
В такова време, здравомислещите хора си седяха вкъщи пред огъня и си разказваха истории за герои.
Конят беше стар. И ездачът беше стар. Конят изглеждаше като скара за хляб в отесняла кожа; човекът изглеждаше така, като че ли единствената причина да не се саморазпадне беше, че не можеше да събере достатъчно енергия за това. Въпреки пронизващо студения вятър, той не носеше нищо, освен малка кожена препаска и мърляв бинт на едното коляно. Човекът извади от устата си наквасената останка от цигара и я угаси върху ръката си.
— Добре, — каза той — да го направим.
— Много ти е лесно да го кажеш — обади се конят — ами ако отново получиш световъртеж? Или гърбът ти се схване? Как смяташ, че ще се почувствам аз, ако ме изядат, само защото гърбът ти се е схванал в неподходящия момент?
— Няма да стане така. — каза човекът. Той приседна върху ледените камъни и дъхна на пръстите си. После извади от дисагите на коня един меч с острие като на лошо поддържан трион и възпроизведе няколко полу-въодушевени намушквания във въздуха.
— Все още съм в добрата стара форма — каза той. Потрепери и се облегна на едно дърво — Мога да се закълна, че този проклет меч става все по-тежък с всеки изминал ден.
— Отдавна трябваше да си го прибрал в килера. Да си си взел почивка. Така се прави на тоя етап от живота ти. Това твоето не е правялно.
Човекът страдалчески извъртя очи.
— Да й се не види и скапаната благотворителна разпродажба. Така става, като купуваш нещо, което преди това е принадлежало на магьосник. — обърна се той към студения вятър най-общо. — Погледнах му зъбите, огледах и копитата, обаче не ми и хрумна да се заслушам.
— А ти кой мислиш, че наддаваше срещу теб? — попита конят.
Коен Варваринът се подпираше на дървото. Не беше сигурен, че ще успее да се изправи отново.
— Сигурно си турил бая съкровище настрана — обади се отново конят. — Можем да се запилеем към Ръба. Как ти се струва? Приятно и топличко. Ще си намерим някое приятно и топличко местенце в близост до някой плаж, какво ще кажеш за това?
— Нямам съкровище. — отговори Коен. — Пропилях го. Пропих го. Раздадох го. Изпогубих го.
— Трябваше да спестиш малко за стари години.
— Никога не съм мислел, че ще доживея до стари години.
— Някой ден ще умреш. — каза конят. — Може и днеска да стане.
— Знам. Защо мислиш, че съм дошъл тук?
Конят се обърна и погледна към клисурата. Пътят там беше осеян с ями и напукан. Млади дръвчета бяха покарали между камъните. Гората беше плътно надвиснала и от двете му страни. Само няколко ярда по- нататък, никой нямаше да знае, че от там минава път. Изглежда, че и в момента никой не знаеше.
— Дошъл си тук за да умреш?
— Не. Но има едно нещо, което винаги съм искал да направя. Още от както бях момче.
— Е?
Коен отново се опита да се изправи. Сухожилията изпратиха болезнения си протест надолу по краката му.
— Моят баща… — изписука Коен. После си възвърна самоконтрола. — Моят баща — продължи той — ми каза… — бореше се за въздух.
— Синко — допълни услужливо конят.
— Какво?
— Синко. — повтори конят — Никой баща не казва на момчето си „синко“, освен ако не възнамерява да сподели с него някаква премъдрост. Добре известен факт.
— Това са си мои спомени.
— Извинявай.
— Той каза… Синко… Да де, добре!… Синко, когато си готов да се изправиш сам срещу трол в битка, тогава вече ще си способен на всичко.
Конят премига срещу него. После се обърна и отново погледна надолу, над сбутания между дърветата път, към сумрака на клисурата. Там имаше каменен мост.
В него се промъкна ужасно предчувствие.
Копитата му нервно затанцуваха по разбития път.
— Към Ръба. — каза си той. — Приятно и топличко. Не можело. Каква е ползата да се убие трол? Какво получаваш, ако убиеш един трол?
— Мъртъв трол. Там е цялата работа. Така или иначе, не е необходимо чак да го убивам. Само да го победя. Един срещу друг. Човек срещу… трол. Ако не опитам, баща ми ще се обърне в могилата си.
— Нали ми каза, че той те е прогонил от племето, когато си бил на единайсе?
— Най-смисленото нещо, което някога е свършил. Научи ме как да стъпя на краката на другите хора. Би ли дошъл насам, ако обичаш?
Конят се примъкна предпазливо до него. Коен се хвана за седлото и се изправи.
— И смяташ точно днес да се биеш с трол? — запита конят.
Коен забърника в дисагите и измъкна кесията си с тютюн. Вятърът раздухваше парченцата в шепата му, докато се опитваше да си свие нова тънка цигара.
— Ъхъ. — потвърди той.
— И дойде чак до тука, за да го направиш?
— Трябваше. — отвърна Коен. — Кога за последно си виждал мост с трол под него? Имаше ги с хиляди, когато бях момче. Сега има повече тролове в градовете, отколкото из планините. И повечето са затлъстели като пача. За какво се бихме във всичките тия войни? А сега… премини по моста.
Това беше самотен мост, прехвърлен над една плитка, бяла и коварна река в дълбоката долина. Подходящо място за въдене на…
Сива фигура се прехвърли през парапета и се приземи в разкрачена стойка пред коня. Фигурата размахваше сопа.
— Чудесно. — изръмжа тя.
— О… — започна конят.
Тролът премигна. Въпреки, че студеното и облачно зимно небе сериозно увеличаваше проводимостта на силиконовия тролски мозък, на трола му беше необходимо известно време, за да осъзнае, че седлото на коня е празно.
После премигна отново, тъй като усети как острия връх на един нож опира в задната част на шията му.
— Здрасти. — каза един глас до ухото му.
Тролът преглътна. Много внимателно.
— Виж — обади се той — това си е традиция, нали така? На мост като този, хората следва да очакват някой трол… Тъй де — добави той, когато нова мисъл го споходи — как стана така, че не те чух да ме издебваш в гръб?
— Защото много ме бива в тая работа. отговори старият човек.
— Така си е. — потвърди конят. — Издебнал е в гръб повече хора, отколкото вечери си изплашил ти през живота си.
Тролът рискува един страничен поглед.
— Леле мале! — прошепна той — Ама ти си Коен Варваринът, нали така?
— А ти как мислиш? — каза Коен.
— Така де — обади се конят — ако не беше омотал чували около коленете си, можеше да го познаеш по щракането.
