Тери Пратчет

Подвижни образи

Благодарности

Бих искал да благодаря на всички чудесни хора, които ми дадоха възможност да напиша тази книга. Благодаря ви.

Благодаря ви. Благодаря ви…

Гледайте…

Това е Космосът. Понякога го наричат последната граница.

(Само че, разбира се, не може да съществува последна граница, защото не би имала с какво да граничи. Но тази поне се класира предпоследна…)

И на звездния фон е увиснала мъглявина, огромна и черна, в която един червен гигант блещука като безумието на боговете…

После се забелязва, че това е отблясък във великанско око, над което се спуска колосален клепач, мракът трепва и космическата костенурка — Великата А’Туин, се понася нататък в пустотата.

На корубата й са стъпили четири неимоверно огромни слона. А на техните гърбове лежи Светът на Диска, обрамчен с водопад. Дискът искри под мъничкото си слънчице и се върти величаво около планините на своята Главина. Той е свят и огледало на световете.

Почти нереален.

Действителността не е дигитално състояние от типа „включено — изключено“, тя е аналогова. В нея има постепенност. С други думи, действителността е свойство, присъщо на всички неща, както, да речем, имат и тегло. Например някои хора са по-реални от други. Според една преценка на която и да било планета има не повече от петстотин действителни хора и тъкмо затова те непрекъснато и неочаквано се натъкват едни на други.

Светът на Диска е толкова нереален, колкото да бъде едва-едва действителен, за да съществува.

И достатъчно реален, за да си има големи неприятности.

Петдесетина километра по посока на въртенето спрямо Анкх-Морпорк прибоят тътнеше по бруленото от вятъра, люлеещо треволяците си и покрито с пясъчни навеи парче земя, където Кръглото море среща Океана на Ръба.

Хълмът се виждаше от много километри околовръст. Не че беше много висок, но лежеше сред дюните като обърната с дъното нагоре лодка или като кит с лош късмет. Покриваха го шубраци. Ако имаше избор, дъждът предпочиташе да не вали тук. И макар че вятърът неспирно ваеше пясъка наоколо, над ниското било на хълма цареше неизменна звънтяща тишина.

От столетия нищо освен пясъка не се променяше на това място.

Досега.

На дългата дъга на брега имаше колиба, грубовато построена от плавеи. Но може би думата „построена“ е обида към майсторите на грубовати колиби в прастарите времена. Ако морето бе натрупало купчина дървени отломки, сигурно щеше да се справи по-умело от този строител.

А вътре един старец бе умрял току-що.

— О-о… — проточи той.

Отвори очи и огледа колибата отвътре. Не я бе виждал особено добре през последните десетина години.

После спусна от нара своите… е, не крака, но поне спомена за краката си и се изправи. И излезе в кристално ясното утро. Забеляза с любопитство, че макар да е мъртъв, още носи призрачен образ на своето церемониално расо — оръфано и нацвъкано с петна, обаче личеше, че в началото е било от тъмночервен плюш със златни кантове. Питаше се дали и дрехите умират с човека или покойникът по навик се облича мислено.

Навикът го насочи и към купчината плавеи до колибата. Но когато се опита да вземе наръч съчки, пръстите му минаха през тях.

Той изпсува.

Едва тогава зърна фигурата до водата, обърната с лице към откритото море. Облягаше се на коса с дълга дръжка. Черното й наметало плющеше от вятъра.

Старецът закуцука към непознатия, спомни си, че е мъртъв, и закрачи уверено. Не бе ходил така от десетилетия, но колкото и да беше изумително, отново знаеше как да го прави.

Преди да преполови разстоянието до тъмния силует, той го заговори.

— ДЕККАН РИБОБЕ…

— Същият.

— ПОСЛЕДНИЯТ ПАЗИТЕЛ НА ПОРТАТА.

— Е, горе-долу.

Смърт поумува.

— ИЛИ СИ, ИЛИ НЕ СИ.

Деккан се почеса по носа. Помисли, че е естествено покойниците да докосват поне себе си. Иначе биха се разпаднали.

— Официално Пазителят трябва да бъде посветен от Висшата жрица. Ама Висша жрица не е имало от хиляди години. Виж какво, аз просто научих каквото трябва от дъртия Тенто, дето живееше тука преди мене. Един ден той ми рече: „Деккан, аз май съм на умирачка, значи делото ни остава в твойте ръце. Щото ако няма кой да помни както подобава, всичко ще се почне отначало, пък ти знаеш какво значи туй.“ Е, тъй си беше. Само че не мога да го нарека правилно посвещаване. — Мъртвецът се озърна към песъчливия хълм. — Бяхме само аз и той. После останах само аз да помня Света гора1. А сега… — Той изведнъж притисна безтелесна длан към устата си. — Олеле-е…

— ДА — потвърди Смърт.

Няма да е вярно, ако изтъкнем, че по лицето на Деккан Рибобе се изписа паника, защото лицето му всъщност се намираше на няколко метра от него със застинала усмивчица, сякаш трупът най-после бе схванал солта на вица. Духът му обаче се разтревожи сериозно.

— Виж какво — забърбори припряно, — лошото е, че никой не припарва насам освен рибарите от съседния залив. Ама те оставят рибата и бягат заради суеверията. Все нямах време да си намеря някой ученик или чирак, щото трябваше да поддържам огъня и да пея псалмите…

— ДА.

— … тежко бреме е, когато само ти можеш да свършиш работата…

— ДА — по-натъртено се съгласи Смърт.

— Е, знам, че нищо ново не ти казвам…

— ТАКА Е.

— … ама все се надявах на някой корабокрушенец или нещо подобно, или пък иманяр. Щях да му обясня всичко, както дъртият Тенто ми наля ума в главата, да го науча на песнопенията, да се погрижа за нещата, преди да пукясам…

— Е?

— Май не може да опитам тепърва…

— НЕ МОЖЕ.

— Знаех си — смънка Деккан унило.

Погледна разбиващите се в брега вълни.

— Преди хилядолетия тука имало град. Пък сега е море. При буря се чува как старите камбани на храма звънят под водата.

— ЗНАМ.

— Сядах тука в по-ветровитите нощи и се заслушвах. Все си представях как ония мъртъвци долу бият камбаните.

— А СЕГА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМЕ.

Вы читаете Подвижни образи
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату