Подвижни образи

— Дъртият Тенто ми разправяше, че под хълма имало някаква твар, дето принуждавала хората да вършат разни неща. Пълнела им главите с щурави приумици — споделяше Деккан, докато неохотно вървеше подир мрачната фигура. — Ама в мойта глава ни една щурава приумица не се свъртя.

— НО ТИ СИ ПЯЛ ПСАЛМИТЕ — изтъкна Смърт.

Един кон прекрати опитите си да пасе оскъдната тревица по дюните и изприпка при господаря си. Деккан откри с изненада, че копитата на жребеца оставят следи по пясъка. Би очаквал под тях да хвърчат искри или да се топят камъни.

— Ъ-ъ… — запъна се той. — Ще ми кажеш ли… какво става нататък?

Смърт му обясни.

— Знаех си — отрони умърлушеният покойник.

А на ниското било огънят, който пламтя цяла нощ, се покриваше с пепел. Все пак още имаше жарава.

Скоро и тя щеше да догори.

….

…

..

.

Догоря.

.

..

…

….

Цял ден нищо не се случи. После в една падинка към края на сякаш навъсения хълм се разместиха няколко песъчинки и откриха мъничък отвор.

Нещо се появи. Беше невидимо. Нещо весело, себично и възхитително. Недоловимо като идея, защото тъкмо това представляваше — необуздана идея.

Беше старо по начин, неизмерим чрез нито един календар, измислен от човека. В момента у нещото напираха спомени и копнежи. То си припомняше живот в други времена и вселени. Нуждаеше се от хора.

Надигаше се към звездите, променяше формата си, виеше се като дим.

На хоризонта блещукаха светлини.

То обичаше светлините.

Погледа ги миг-два и като недостъпна за окото стрела се устреми към града.

То обичаше и действието…

Минаха няколко седмици.

Казват, че всички пътища водят към Анкх-Морпорк, най-великия сред градовете на Диска.

Поне някои разправят, че така се говорело.

Но не е вярно. Всички пътища водят извън Анкх-Морпорк, само че хората понякога вървят по тях в погрешна посока.

Поетите отдавна са се отказали да измислят описания на този град. Напоследък по-лукавите сред тях се мъчат да съчинят оправдания за него. Склонни са да признаят, че смърди и е пренаселен. Освен това напомня за ада, какъвто би изглеждал, ако там угасят огньовете и заселят в него стадо дрисливи крави за около година. Веднага обаче настояват да признаете, че освен това Анкх-Морпорк е изпълнен с напиращ, бликащ и несекващ живот. Вярно е, макар да го чувате от устите на поети. Но странящите от поезията хора им отвръщат: „Е, и какво от това?“ Често и дюшеците са пълни с живот, обаче никой не пише за тях оди. Хората мразят живота си в този град и ако са принудени да го напуснат по работа, в търсене на приключения или докато изтече давността за някои техни постъпки, горят от нетърпение да се завърнат, за да се радват още повече на своята ненавист към него. По каруците и каретите си лепят стикери от рода на „Анкх-Морпорк — мразиш го или се махаш“. И наричат своя град Голямото уахуни2.

От време на време някой управник издига стена около Анкх-Морпорк с илюзорната цел да не допуска вътре враговете. Градът обаче не се плаши от врагове. Дори е готов да ги посрещне с отворени обятия, стига да носят и пари3. Анкх-Морпорк е оцелял въпреки наводненията, пожарите, ордите нашественици, революциите и драконите. Е, да, понякога и по чиста случайност, но все пак ги е преживял. Бодрият и непоправимо алчен дух на града не се е поддал на нищо…

Поне досега.

Буум!

Взривът размята прозорците, вратата и по-голямата част от покрива.

Какво друго да очаквате на Улицата на алхимиците? Тук съседите предпочитаха експлозиите, чиято причина поне беше ясна, а и свършваха за секунди. Бяха далеч по-поносими от миризмите, които се прокрадваха незабелязано.

Взривовете бяха част от пейзажа… доколкото още го имаше наоколо.

Този взрив си го биваше дори по критериите на местните познавачи и ценители. Насред блъвналия черен дим се издигна тъмночервена сърцевина, каквато рядко се вижда. А парченцата полустопени тухли бяха по-нажежени от обикновено. Експертите прецениха, че експлозията направи добро впечатление.

Буум!

Една-две минути след взрива някаква фигура залитна през назъбената дупка, заменила вратата. Човекът нямаше коса, а останките от дрехите му още тлееха.

Дотътри се при малката тълпа, която се възхищаваше на разрушенията, и случайно докосна с осаждена длан продавача на наденички в хлебчета, известен под името Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото. Този стожер на уличната търговия притежаваше почти вълшебното свойство да попада там, където има шанс да продаде нещо от стоката си.

— Не мога да си спомня думата — смотолеви фигурата. — Напира ми на езика, но не се сещам.

— Да не е „мехур“? — подсказа Диблър и търговският му нюх се пробуди. — След такова преживяване — подхвана той и показа подноса с толкова разнообразни преработени органични отпадъци, че почти еволюираха до съзнателен живот — трябва да се ободрите с гореща наденичка в хлебче…

— Не, не, не! Не е мехур. Хората я викат, когато открият нещо. Изскачат на улицата и крещят — настойчиво бърбореше димящият човек. — Една такава особена дума… — добави и челото му се набръчка под саждите.

Тълпата установи неохотно, че не се очакват повече взривове, и се скупчи около тях с надеждата това представление да не е по-лошо.

— Ъхъ, тъй си е — отбеляза възрастен мъж, като натъпкваше тютюн в лулата си. — Изфучаваш навънка и вряскаш „Пожар! Пожар!“. Тая дума ти трябва — завърши победоносно.

— Не беше тя…

— Или „Помощ!“, или пък…

— Не, бе, вярно казва човекът — намеси се жена с кошница риба на главата. — Имаше такава думичка. Чужбинска.

— Аха, аха! — сепна се съседът й. — Особена чужбинска дума за хора, дето са открили нещо. Някакъв чуждестранен скапаняк я измислил във ваната…

— Е — подхвана мъжът с лулата и я запали от тлеещата шапка на алхимика, — аз пък не виждам защо добрите хора в тоя град трябва да крещят на някакво си дивашко наречие само щото са се изкъпали. А и я го вижте тоя човек! Не се е плацикал във ваната. Вярно, има нужда от къпане, но още не е цопнал във ваната. Що му е тогаз да врещи чужбински глупости? Имаме си наши свестни думи за крясъци.

— Например? — подкани го Сам Си Прерязвам Гърлото.

Пушещият лула се подвоуми.