Подвижни образи

Надигна се обаче в пет часа сутринта, за да отиде на лов за патици в мочурищата край устието.

Върна се и се оплака, че на много километри наоколо нямало чиста рекичка, в която да налови малко пъстърва. (Река Анкх не беше добро място за риболов — дори за да потънат кукичките във водата й, човек би трябвало да скача многократно върху тях.)

Поръча си бира за закуска.

И започна да разказва вицове.

От друга страна, напомни си Ковчежникът, новият Архиканцлер поне не се намесваше във всекидневното управление на Университета. Ридкъли Кафявия като че не изпитваше интерес към управлението на нищо с вероятното изключение на цяла сюрия гончета.

Не виждаше смисъл в занимания, които не включват пускане на стрели, насъскване на хрътки или слагане на примамка на кукичката.

Бира на закуска! Ковчежникът потръпна. Магьосниците не бяха в най-доброто си състояние поне до обяд и закуската в Голямата зала беше тихо, почти крехко свещенодействие, нарушавано само от покашляне, нечути стъпки на прислужници и по някое пъшкане. Хора, искащи гръмогласно пържени бъбречета, кървавица и бира, бяха ново явление.

Единственият, който не се стряскаше от ужасния човек, беше прастарият Уиндъл Пунс. Той наближаваше сто и тридесет години, не чуваше и макар да си оставаше вещ познавач на древните трудове по магия, имаше нужда от уместни напомняния и дълго разгряване на мозъка, за да се заеме с дреболиите от настоящия ден. Успя някак да схване факта, че сегашният Архиканцлер е любител на шубраците и пернатия дивеч, но щяха да минат две-три седмици, докато проумее смисъла на промяната. Дотогава подхващаше спокойни любезни разговори според малкото си спомени за природата и разни други несъществени неща:

— Предполагам, че за вас е… хъм, разнообразие да… хъм, спите в истинско легло вместо… хъм, под звездите?

Или:

— Тези предмети тук… хъм, се наричат ножове и вилици… хъм.

Или пък:

— Това зеленото върху пържените яйца… хъм, дали е магданоз, как мислите?

Понеже Архиканцлерът никога не се заслушваше в думите на друг човек, докато се тъпчеше с храна, а Пунс не забелязваше липсата на отговори, погаждаха се напълно задоволително.

Впрочем Ковчежникът имаше достатъчно други проблеми, за които да се тревожи.

Например алхимиците. На тях не можеше да се разчита. Бяха твърде сериозни и целеустремени.

Буум!

Този взрив беше последен. Отминаваха ден след ден, напълно лишени от някоя и друга експлозия. И градът започна да се успокоява. Твърде глупаво от негова страна.

Ковчежникът също като останалите не се замисли, че липсата на взривове не означава непременно отказ на алхимиците да продължат досегашните си усилия, към каквото и да бяха насочени те. Просто бяха започнали да си вършат работата както трябва.

Настъпи полунощ. Прибоят гърмеше в скалите и пръскаше бледото си сияние в мрака. Но около прастария хълм звукът замираше, сякаш бе заглушен от няколко слоя кадифе.

А дупката в пясъка се бе разширила видимо.

Ако някой можеше да се заслуша в нея, би му се сторило, че долавя ръкопляскания.

Още беше полунощ. Пълната луна се плъзгаше полека над пушеците и изпаренията на Анкх-Морпорк и беше благодарна, че от тях я делят няколко хиляди километра небе.

Средището на Гилдията на алхимиците беше ново-новеничко. Всъщност винаги си оставаше ново. През последните две години бе изравнявано със земята и построявано четири пъти, докато накрая не изградиха зала за лекции и нагледни демонстрации с надеждата, че това ще помогне за известно време.

В тази нощ немалко увити от главата до петите фигури се промъкнаха крадешком в зданието. След няколко минути светлинката зад един прозорец на последния етаж замъждука и угасна.

Е, почти угасна.

Нещо ставаше горе. Странно трепкащо сияние изпълни прозореца за кратко. Последва го нестроен радостен крясък.

Чу се и шум. Не беше гръм, а необичайно механично бръмчене, сякаш доволна котка мъркаше на дъното на голяма тенекия.

Беше нещо като трактрактрактрак… трак.

Продължи няколко минути, насърчавано от весели вопли. Накрая един глас изрече:

— Това беше, приятели.

— И какво беше това по-точно? — попита Патрицият на Анкх-Морпорк следващата сутрин.

Мъжът пред него трепереше от страх.

— Не знам, ваша светлост. Не щяха да ме пуснат вътре. Накараха ме да чакам пред вратата, ваша светлост.

Нервно кършеше пръсти. Погледът на Патриция сякаш го приковаваше на мястото му. Беше опитен поглед, особено в подтикването на хората да се разприказват неудържимо, и то след като са се заблудили, че вече са разказали всичко.

Само Патрицият си знаеше с колко агенти разполага в града. Човечецът пред него работеше като слуга в Гилдията на алхимиците. Преди време бе имал лошия късмет да го изправят пред Патриция по обвинение в злонамерено безделие и тогава доброволно избра да стане негов осведомител.4

— Туй беше всичко, ваша светлост — замрънка той. — Тракане ли, бръмчене ли — не знам, и някакво просветване под вратата. И разправяха, че осветлението не го бивало.

— Не го бивало ли? В какъв смисъл?

— Ъ-ъ… Де да знам, ваша светлост. Не го бивало и толкоз. Казаха, че трябвало да отидат другаде, дето било по-добро. Ъ-ъ… И ми заповядаха да донеса храна.

Патрицият се прозя. Намираше щуротиите на алхимиците за безкрайно досадни.

— Нима…

— Ама бяха вечеряли само четвърт час по-рано — избълва слугата.

— Може би от техните странни занимания се огладнява — допусна Патрицият.

— Да, ама кухнята вече беше затворена за през нощта и трябваше да купя цял поднос наденички в хлебчета от оня Диблър, Гърлото, де.

— Нима? — повтори Патрицият и се загледа в книжата на бюрото си. — Благодаря ти. Можеш да си вървиш.

— Ваша светлост, да знаете, харесаха им. Ама наистина им харесаха!

Самият факт, че алхимиците изобщо имаха своя гилдия, заслужаваше внимание. Магьосниците притежаваха не по-голяма склонност към задружни усилия, но пък те по природа предпочитаха йерархията и конкуренцията. Имаха потребност да се организират. Каква полза да си магьосник от седма степен, ако няма шест по-низши степени, които да гледаш пренебрежително, и осма степен, която да жадуваш? Другите магьосници просто са ти необходими, за да ги мразиш и презираш.

А всеки алхимик си беше алхимик сам по себе си, трудеше се упорито в тъмна стаичка или потайно подземие, за да удари големия джакпот в казиното на съдбата — Философския камък, Еликсира на живота. Най-често бяха хилави мъже с розовеещи очи и с бради, които всъщност представляваха отделни снопчета косми, скупчени заедно да се пазят от опърляне. Мнозина алхимици се отличаваха с онова замаяно и отнесено изражение, което издава прекаленото застояване около съдове с врящ живак.

Не че алхимиците мразеха колегите си. Обикновено не ги и забелязваха или пък при среща се питаха дали това не са двукраки тюлени.