Смърт остави животомера на рафта, но веднага го взе отново. Вътре пясъкът на времето вече течеше надолу. За всеки случай опита да го преобърне. Пясъкът продължи да си тече, макар че се движеше нагоре. Смърт не очакваше друго, откровено казано.
Значи ако тук имаше и „утре“, то нямаше да настъпи за него. Дотук беше.
Смърт се обърна бавно и заговори на силуета, мяркащ се неясно в сумрака.
— ЗАЩО?
Силуетът му обясни.
— НО ТОВА НЕ Е… РЕДНО.
Нещото отвърна, че напротив, било редно.
Нито едно мускулче не трепна по лицето на Смърт, защото нямаше мускулчета.
— ЩЕ ОБЖАЛВАМ.
Сянката натърти, че
Смърт поумува над това и промълви:
— ВИНАГИ СЪМ ИЗПЪЛНЯВАЛ ДЪЛГА СИ, ПОНЕ КАКТО АЗ ГО РАЗБИРАМ.
Силуетът изплува във въздуха по-наблизо. Смътно напомняше за монах в сиво расо с качулка.
Рече, че те знаят това, затова му позволяват да задържи коня.
Слънцето клонеше към хоризонта.
Най-преходните създания на Диска бяха мушиците-еднодневки, които едва успяваха да изкарат двадесет и четири часа. Две от възрастните прехвърчаха в безсмислен зигзаг над поточе с пъстърви и разговаряха за историята с някои от излюпените следобед.
— Вече няма такова слънце както някога — подхвърли едната.
— Така си е, няма спор. В добрите стари часове имахме хубаво слънце. Цялото жълто, а не с този противен червеникав цвят.
— И беше по-високо в небето.
— Аха, вярно си е.
— И тогава какавидите и ларвите се отнасяха по-почтително към старците.
— Самата истина! — разпалено потвърди втората мушица.
— Като гледам, ако еднодневките се държаха по-прилично през последните часове, още щяхме да имаме свястно слънце.
По-младите слушаха с любезно мълчание.
— Помня времето — обади се една от по-старите, — когато наоколо имаше поля докъдето ти стига погледът.
Младите се огледаха.
— Още има поля — подхвърли някоя от тях след учтива пауза.
— Ама аз помня, че бяха
— Ъхъ — потвърди връстничката й. — Имаше и крава.
— Вярно! Вярно! Помня я аз оная крава! Беше ей там цели… четиридесет, може би дори петдесет минути. И беше кафява, ако не ме лъже паметта.
— Няма такива крави през последните часове.
— Изобщо няма крави.
— А какво е крава? — попита една от новоизлюпените.
— Видяхте ли?! — победоносно възкликна старата мушица. — Такива са те, новите ни поколения. — Помълча и додаде: — Какво правехме, преди да се заприказваме за слънцето?
— Хвърчахме в безсмислен зигзаг — сети се за безпогрешно верния отговор млада мушица.
— Не, преди това.
— Ъ-ъ… Разказваше ни за Великата пъстърва.
— Да, бе. Вярно. Пъстървата. Вижте сега, ако сте били добри мушици, хвъркали сте почтено в зигзаг насам-натам…
— … и сте почитали по-старите и по-умните от вас…
— … да, почитали сте по-старите и по-умните от вас, тогава накрая Великата пъстърва…
— Да? — подкани една от младите.
Не дочака отговор.
— Какво ще стори тогава Великата пъстърва? — неспокойно попита друга мушица.
Взряха се в разширяващите се кръгове по водата.
— Свято знамение! — отрони след малко някоя мушица. — Помня, разказвали са ми за това! Великият кръг във водата! Трябва да е знамение от Великата пъстърва!
Най-възрастната от младите мушици наблюдаваше водата замислено. Започваше да проумява, че като най-старша сред присъстващите вече има привилегията да хвърка най-близо до повърхността.
— Разправят — горещеше се онази най-горе сред хвъркащата на зигзаг тълпа, — че когато Великата пъстърва те прибере при себе си, отиваш в земя, изобилстваща на… на… — Еднодневките не се хранят. Мушицата се обърка. — Изобилстваща на вода — довърши смутено.
— Знам ли… — промълви най-старата.
— И там сигурно е чудесно — заяви най-младата.
— Тъй ли? Защо ти хрумна?
— Ами никоя още не е поискала да се върне оттам.
А пък най-древните живи твари в Света на Диска бяха прочутите борове-бройкаджии, които растат точно под линията на вечните снегове по високите склонове на планините Овнерог.
Боровете-бройкаджии са сред малкото известни примери за еволюция на заем.
Повечето видове животни и растения се развиват самостоятелно, оправят се, както могат, в движение според предначертаното от майката-природа. Всичко това е много естествено, органично и в хармония с тайнствените цикли на Космоса, който впрочем се придържа към мнението, че няма нищо по-добро от милиони години, прекарани в проби и грешки, за да укрепне духът на някой вид, а в други случаи — и гръбнакът му.
Вероятно този възглед е в пълно съгласие и с колективното мнение на вида, но от гледна точка на отделния му представител е същинска гадост.
А боровете-бройкаджии си спестиха подобни неприятности, като оставиха разни, други зарзавати и треволяци да еволюират вместо тях. Семенце от такъв бор, попаднало където и да е по Диска, незабавно си присвоява най-успешния местен генетичен код чрез морфичен резонанс. Така се развива в растение, което подхожда идеално на почвата и климата, и обикновено се справя несравнимо по-добре от местните дървета, а често успява и да им отнеме територията.
Все пак най-забележителната особеност на боровете-бройкаджии е способността им да броят.
Те осъзнали, макар и смътно, че хората са се научили да определят възрастта на дървото, като броят годишните му пръстени. Първите борове-бройкаджии си въобразили, че именно
За една-единствена нощ всеки бор-бройкаджия преустроил генетичния си код и изобразил върху кората си на равнището на човешки очи своята точна възраст с бледи цифри. И за не повече от година боровете- бройкаджии били изсечени почти до пълно изчезване от предприемчиви търговци на декоративни номера за къщи. Съвсем малко от тях все още оцеляват в труднодостъпни райони.
Шестте бора-бройкаджии в малката горичка слушаха най-стария, чийто неравен ствол оповестяваше, че е на тридесет и една хиляди седемстотин тридесет и четири години. Разговорът се проточи седемнадесет лета и зими, но тук го цитираме в ускорен вариант.
— Помня времето, когато наоколо не бяха само поля.
Боровете се загледаха в хилядите километри до хоризонта. Небето примигваше като при некадърно направени специални ефекти за филм с пътуване във времето. Падна сняг, задържа се миг и се стопи.
