Жътварят

сър!

В края на изречението гласът на Албърт вече умоляваше.

Смърт дръпна кърпата от раменете си и се надигна.

— ЕЛА С МЕН.

— Но вие сте Смърт, господарю — бърбореше Албърт, подтичвайки с кривите си крака след високата фигура по коридора към конюшнята. — Това е някаква шега, нали? — добави с надежда.

— НЕ СЪМ ПРОЧУТ С ЧУВСТВОТО СИ ЗА ХУМОР.

— Е, да, разбира се, не исках да ви обидя. Чуйте ме, моля ви — не можете да умрете, защото сте Смърт, няма как да сполетите самия себе си, ще е като змията, дето си налапала опашката…

— ВЪПРЕКИ ТОВА ЩЕ УМРА. НЯМА ОБЖАЛВАНЕ.

— Но какво ще стане с мен?

Ужасът искреше в думите на слугата като метални люспици по острието на наточен нож.

— ЩЕ ИМА НОВ СМЪРТ.

Албърт се поизпъчи.

— Убеден съм, че не бих могъл да служа на друг господар.

— ТОГАВА СЕ ВЪРНИ В СВЕТА. ЩЕ ТИ ДАМ ПАРИ. ТИ МИ СЛУЖЕШЕ ДОБРЕ, АЛБЪРТ.

— Но ако се върна…

— ДА — потвърди Смърт. — ЩЕ УМРЕШ.

В топлия полумрак на конюшнята светлият жребец на Смърт вдигна глава от зоба и леко изцвили вместо поздрав. Името му беше Бинки. Истински кон. Смърт бе правил опити с огнени или костеливи жребци, но установи, че са непрактични, особено огнените, които най-често подпалваха сламата по пода и после гледаха засрамено.

Смърт свали седлото от куката и се озърна към Албърт, който имаше проблеми със съвестта си.

Преди хилядолетия бе предпочел да служи на Смърт, за да не умре. Не беше безсмъртен в точния смисъл на думата. Времето нямаше достъп до владенията на Смърт. Тук имаше само вечно променливо „сега“, което обаче се проточваше безкрайно. На Албърт му оставаха някакви си два месеца истинско време. Скъпеше дните си като златни кюлчета.

— Аз… ъ-ъ… Тоест…

— СТРАХ ТЕ Е ДА УМРЕШ ЛИ?

— Не че не искам… Все пак винаги съм… Но животът е навик, който не е лесно да загърбиш…

Смърт го наблюдаваше с любопитство, сякаш виждаше паднал по гръб бръмбар, който все не успява да стъпи на крачетата си.

След малко Албърт потъна в мълчание.

— РАЗБИРАМ ТЕ — увери го Смърт и взе от куката оглавника на Бинки.

— Но вие май не се тревожите! Наистина ли ще умрете?

— ДА. ПРЕДСТОИ МИ ГОЛЯМО ПРИКЛЮЧЕНИЕ.

— Тъй ли? Не се ли страхувате?

— НЕ ЗНАМ КАК ДА СЕ СТРАХУВАМ.

— Мога да ви науча, ако желаете — промърмори Албърт.

— НЕ. БИХ ИСКАЛ ДА СЕ НАУЧА САМОСТОЯТЕЛНО. ЩЕ ПРЕЖИВЕЯ РАЗЛИЧНИ СЛУЧКИ. НАЙ-ПОСЛЕ.

— Господарю… ако си отидете, ще има ли?…

— АЛБЪРТ, НОВ СМЪРТ ЩЕ ВЪЗНИКНЕ ОТ УМОВЕТЕ НА ЖИВИТЕ.

— А-а… — На слугата като че му олекна. — Случайно да знаете какъв ще е по нрав?

— НЕ.

— Дали не е по-добре да… сещате се, да поразтребя, да подготвя списък на инвентара, такива ми ти работи?…

— СПОЛУЧЛИВО ХРУМВАНЕ — промълви Смърт колкото можа по-благо. — И КОГАТО СРЕЩНА НОВИЯ СМЪРТ, ЩЕ ТЕ ПРЕПОРЪЧАМ ГОРЕЩО.

— О, значи ще го срещнете?

— НЕПРЕМЕННО. А СЕГА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ.

— Толкова скоро ли?

— АМИ ДА. НЕ БИВА ДА СИ ПРАХОСВАМЕ ВРЕМЕТО! — Смърт донагласи седлото, после тикна златния си животомер под гърбавия нос на Албърт. — ВИЖ! ИМАМ ВРЕМЕ! НАЙ-ПОСЛЕ ИМАМ ВРЕМЕ!

Албърт се отдръпна уплашен.

— И щом вече го имате, какво ще го правите?

Смърт яхна коня.

— ЩЕ ГО ПРОПИЛЕЯ.

Празненството беше в разгара си. Плакатът с надпис „Сбогум, Уиндъл, 130 славни гудини“ леко провисваше в горещия задух. Обстановката наближаваше момента, когато за пиене е останал само пунш, а за ядене — странният жълтеникав сос с твърде подозрителните сухарчета, обаче никой не се сърди. Магьосниците си бъбреха с пресиленото оживление на хора, които се виждат по цял ден, а сега трябва да прекарат заедно и цялата вечер.

Насред тази шумотевица Уиндъл Пунс седеше с огромна чаша ром в ръка и смешна шапчица на главата. Едва не се разплака.

— Истинско Прощално тържество! — мънкаше си под носа. — Не сме имали такова, откакто дъртият Хоксол Драскача си отиде, беше още през… хъм, годината на Страховития… хъм, делфин. Вече си мислех, че са забравили как се правят.

— Библиотекарят порови и ни обясни подробностите — вметна Ковчежникът и посочи едрия орангутан, който се мъчеше да надуе пищялка за купони. — Той приготви и банановия сос. Надявам се някой да го изяде най-сетне. — Той се наведе по-близо до ухото на събеседника си. — Да ти сипя ли малко картофена салата? — попита с гръмкия натъртен глас, използван често в разговорите със слабоумни и старци.

Уиндъл поднесе трепереща свита длан към ухото си.

— К’во? К’во?

— Още!… салата!… Уиндъл?

— Не, благодаря.

— А наденичка?

— К’во?

— Наденичка!

— От тях ужасно ми се подува коремът нощем — отвърна Уиндъл.

Поумува и си взе пет наденички наведнъж.

— Ами… — развика се Ковчежникът — случайно знаеш ли точния час?…

— Ъ?

— Питам!… за!… точния!… час!

— В девет и половина — осведоми го Уиндъл веднага, макар и с леко фъфлене.

— О, много приятно — установи Ковчежникът, — тъкмо ще си освободиш остатъка от вечерта.

Уиндъл порови в плашещите дълбини на инвалидната си количка, същинска гробница на вехти възглавнички, книги със стърчащи картончета за отбелязване на страници и прастари недоядени сладкиши. Решително извади тефтерче със зелени корици и го тикна в ръцете на Ковчежника.

На корицата се мъдреше неуверен надпис „Уиндъл Пунс. Дневникъ“. Огризка от бекон отбелязваше настоящата дата.

Под „Задачи за днес“ беше надраскано „Да умра“.

Ковчежникът не се сдържа и обърна на следващия ден.

Ами да. Там пък беше написано „Да се родя“.

Погледът му сам се насочи към масичката в единия ъгъл на стаята. Въпреки блъсканицата около масичката оставаше празно пространство, сякаш никой не се престрашаваше да навлезе в него.