Тери Пратчет
Жътварят
Танцът „Морис“ е присъщ за всички обитаеми светове в мултивселената.
Играят го под синьо небе, за да отпразнуват събуждането на земята за живот, и под ярки звезди, защото иде пролет и с малко късмет заледеният въглероден двуокис пак ще се разтопи. Този подтик изпитват и твари от водните дълбини, които никога не са зървали слънце, и хора от градовете, чийто единствен допир с кръговрата на природата е сблъсъкът на тяхното „Волво“ с овца на пътя.
Танцуват го невинно млади математици с рошави бради под звуците на неумело изсвирената с акордеон „Квартирантът на мисис Уиджъри“, танцуват го безмилостно и „Морис-нинджите от Нов Анкх“, които владеят странни и ужасяващи хватки с обикновена кърпа и камбанка в ръце.
И никой никога не го изпълнява както трябва.
Освен в Света на Диска, който е плосък и се крепи върху гърбовете на четири слона, а те на свой ред се носят в пространството върху корубата на Великата А’Туин, световната костенурка.
Но дори там го играят правилно само на едно място — селце високо в планините Овнерог, където важната и простичка тайна се предава от поколение на поколение.
Там мъжете танцуват през първия ден на пролетта ту напред, ту назад, вързали звънчета под коленете си, с развени бели ризи. Хората се събират да ги гледат. После ядат печен вол на шиш и, общо взето, смята се за хубав ден да излезеш на открито с цялото семейство.
Но тайната не е в това.
Тя е скрита в
А той няма да бъде изпълнен още известно време.
Чува се тиктакане като от часовник. И наистина в небето има часовник, цъкането на прясно изсечените секунди се излива от него.
Поне прилича на часовник. Всъщност обаче е пълната противоположност на часовник, а най-голямата стрелка прави само една обиколка на циферблата.
Под мътното небе се е разположила една равнина. Покриват я меки заоблени форми, които биха могли да ви напомнят за нещо друго, ако ги видите отдалеч. А видите ли ги отдалеч, много ще се радвате, че не сте по-наблизо.
Три сиви силуета се рееха над формите. Не е възможно да се опише с нормален език точно какво представляваха те. Някои хора биха ги нарекли херувими, макар че нямаха и помен от закръглени розови бузки. Допустимо е да причислим силуетите към онези, които се грижат гравитацията да действа, а времето да си остане нещо отделно от пространството. Нека бъдат ревизори, ако предпочитате. Ревизори на действителността.
Те беседваха, без да говорят. Не се нуждаеха от приказки. Просто променяха действителността така, сякаш са беседвали.
Един рече: „Никога не се е случвало. Осъществимо ли е?“
Един рече: „Наложително е да бъде сторено. В случая имаме
Това бе казано с доловимо самодоволство.
Един рече: „Освен това… имаше нередности. Има ли личност, има и нередности. Всеизвестен факт.“
Един рече: „Нима си е вършил работата неумело?“
Един рече: „Не. В това не можем да го упрекнем.“
Един рече: „Ето ви разковничето. Превръщането в личност води до неефективност. Не бива да допуснем да се разпространява. Представете си, че и гравитацията се сдобие с личност. Ами ако реши и да
Един рече: „Да изпитва влечение към тях, така ли?“
Един рече с глас, който би изстинал още повече, ако вече не беше на абсолютната емоционална нула: „Не.“
Един рече: „Съжалявам. Аз само се пошегувах.“
Един рече: „Освен това той понякога размишлява за работата си. Такова умуване е опасно.“
Един рече: „Безспорно.“
Един, който май се замисли за нещо, рече: „Момент, моля. Не си ли послужи с местоимението в единствено число «аз»? Да не би и у теб да се развива личност?“
Един рече гузно: „У кого? У нас ли?“
Един рече: „Където има личности, има и разногласия.“
Един рече: „Да, да, самата истина.“
Един рече: „Добре, но внимавай в бъдеще.“
Един рече: „Значи решихме?“
Озърнаха се нагоре към лика на Азраел, изпъкващ на фона на небето. Всъщност той беше небето.
Азраел кимна бавно.
Един рече: „Чудесно. Къде се намира онова място?“
Един рече: „В Света на Диска. Носи се в пространството върху корубата на гигантска костенурка.“
Един рече: „А, значи е от
Един рече: „Пак го направи. Ти каза «аз».“
Един рече: „Не! Не! Не съм го казал! Аз изобщо не съм казвал «аз»!… Ох, мамка му…“
Силуетът пламна и изгоря, както малко облаче изпарения се разтваря във въздуха — бързо и без остатъчна мръсотия. Почти незабавно се появи друг, абсолютно неразличим от изчезналия си събрат.
Един рече: „Нека си извлечем поука. Превръщането в личност носи край. А сега… да вървим.“
Азраел ги наблюдаваше как се отдалечават плавно.
Трудно е да вникнеш в мислите на толкова голямо създание, че в действителното пространство размерите му щяха да са измерими само със скоростта на светлината. Но той обърна неимоверното си туловище и с очи, в които можеха да потънат безследно звезди, потърси един от безбройните светове. Плосък.
Върху корубата на костенурка. Дискът — свят и огледало на светове.
Това му се стори интересно. А в своя милиардолетен затвор Азраел скучаеше.
Ето я залата, където бъдещето се стича в миналото през тясното гърло на настоящето.
Животомери се редят край стените. Не са пясъчни часовници, макар и да изглеждат такива. Не са от онези сувенирчета за мерене на времето при варене на яйца, които можете да си купите върху дъсчица с името на любимия ви курорт, пирографирано на нея от човек с такъв усет към изяществото, какъвто има и една поничка с конфитюр.
Вътре дори няма пясък, а секунди, неспирно превръщащи „може би“ в „беше“.
На всеки животомер се чете име.
Залата се изпълва с тихото съскане от живота на хората.
Представете си гледката…
А сега добавете острото потракване на кост по камък, което наближава.
Тъмна фигура навлиза в полезрението ви и минава покрай безкрайните рафтове с шумолящи стъкленици. Трак-трак. Ето и часовник, чиято горна половина е почти опразнена. Костеливи пръсти се протягат и го хващат. Избран е. Още един. Избран. И още. Още много. Всички са избрани.
Всичко това трябва да се свърши за един ден. Е, щеше да е така, ако тук имаше дни.
Трак-трак. Тъмната фигура крачи търпеливо край рафтовете.
И спира.
Поколебава се.
Защото открива малък златен животомер, не много по-голям от ръчен часовник.
Не е бил на това място вчера… тоест ако тук съществуваше „вчера“.
Костеливите пръсти се свиват около часовничето и го вдигат към светлината.
На него с дребни печатни букви е изписано име.
Името е СМЪРТ.
