Тери Пратчет
Малки богове
А сега да поговорим за костенурката и орела.
Костенурката е създание, което живее на земята. Невъзможно е да живееш по-близо до земята, без да се заровиш в нея. Хоризонтите ѝ се простират едва на няколко инча разстояние. Развива скорост, колкото да хване маруля. Оцеляла е, докато останалата част от еволюцията е преминала покрай нея, най- общо поради това, че не представлява заплаха за никого и че създава твърде големи проблеми, докато я изядеш.
А ето го сега орелът. Създание на въздуха и на високите места, чиито хоризонти стигат чак до края на света. Със зрение толкова остро, че може да забележи шумоленето на някое дребно писукащо животинче на половин миля разстояние. Целият — сила, целият — власт. Мълниеносна смърт на криле. Нокти и хватка, способни да превърнат в основно ястие всичко, по-малко от самия него и поне да откъснат хапка в движение от всяко нещо, по-голямо от него.
И въпреки това, орелът е в състояние да седи с часове върху зъберите на скалите и да изследва царствата по света, докато не съзре движение в далечината, и тогава ще започне да се съсредоточава, съсредоточава, съсредоточава върху малката черупка, която се клатушка сред гъсталаците там долу, в пустинята. И тогава ще се спусне стремглаво…
И само минута по-късно костенурката открива, че светът изпада от нея. И за пръв път го вижда, вече не от един инч разстояние, а цели петстотин стъпки над него, и си мисли: Какъв голям приятел ми е орелът!
И тогава орелът я пуска.
И почти винаги костенурката полита към смъртта си. Всички знаят защо костенурката прави това. Гравитацията е навик, от който е трудно да се откажеш. Никой не знае защо орелът прави това. По една костенурка има достатъчно месо за хапване, но като се вземат предвид усилията, които е необходимо да се положат докато я изядеш, на практика по всичко останало има далеч по-хубаво ядене. Всичко се свежда просто до удоволствието на орлите да измъчват костенурките.
Но, разбира се, това, което орелът не разбира е, че участва в много груба форма на естествен подбор.
Един ден костенурката ще се научи да лети.
Историята се развива в пустинните земи, в сенки от червеникаво-кафяво и портокалово. Кога започва и кога свършва е по-проблематично, но поне едно от началата ѝ започва над линията на вечния сняг, хиляди мили надалеч в планините около Центъра1 на света.
Един от най-често повтаряните философски въпроси е:
Вдига ли някакъв шум дърво, което пада в гората, ако няма кой да го чуе?
Което говори нещо за характера на философите, тъй като в гората винаги има някой. Това може да е само язовец, който се чуди какво е било това изпращяване, или катерица, малко озадачена, че целият пейзаж се движи нагоре, но все пак някой. Или най-малкото, ако е достатъчно навътре в гората, ще го чуят милиони малки богове.
Нещата просто се случват, едно след друго. Тях не ги е грижа кой знае колко. Но историята… а! Историята е друго нещо. Историята, трябва да се наблюдава. Иначе не е история. Тя е само… ами, неща които се случват едно след друго.
И, разбира се, тя трябва да бъде контролирана. Иначе може да се обърне във всичко. Защото историята, противно на популистките теории, се състои от царе, дати и битки. И тези неща трябва да се случват в подходящото време. Това е трудно. В една хаотична вселена има твърде много неща, които могат да се объркат. Много е лесно генералският кон да изгуби подкова точно в неподходящото време, или някой да не дочуе заповед, или пък приносителят на жизненоважно съобщение да бъде причакан из засада от няколко мъже със сопи и измъчвани от проблем с недостиг на пари в касата. После, появяват се диви разкази, паразитни израстъци по дървото на историята, които се опитват да го огънат по свой начин.
Така че, историята си има своите надзиратели.
Те живеят… е, общо взето, живеят там, където ги изпратят, но духовният им дом е в една закътана долина във високите планини Рамтоп на Света на Диска, където се пазят книгите на историята.
Това не са книги, в които събитията от миналото са забучени като твърде много пеперуди върху корк. Това са книгите, от които произтича историята. Те са повече от двайсет хиляди, всяка една от тях — висока десет стъпки, подвързана в олово, а буквите са толкова малки, че трябва да се четат с лупа.
Когато хората казват: „Писано е…“, то е написано тук.
В това има далеч по-малко метафори, отколкото хората си мислят.
Всеки месец абатът и двама старши монаси влизат в пещерата, където се пазят книгите. Някога това било задължение единствено на абата, но след злощастната случка с 59-ия Абат, който направил милиони долари от дребни залагания, преди събратята му монаси да го догонят, били включени още двама благонадеждни монаси.
Освен това, опасно е да влезеш сам вътре. Самата концентрация на Историята, която се изплъзва безшумно навън върху света, може да бъде смазваща. Времето е наркотик. Твърде много от него убива.
493-ят Абат стисна набръчканите си ръце и се обърна към Лу-Тце, един от най-старшите му монаси. Чистият въздух и необезпокояваният живот в тайнствената долина бяха такива, че всички монаси доживяваха до старша възраст; освен това, когато всеки ден работиш с Времето, една част от него сякаш се износва.
— Мястото е Омниа — рече абатът, — на Клачианския бряг.
— Спомням си — отвърна Лу-Тце. — Имаше там един Оссори, нали така?
— Нещата трябва да бъдат… наблюдавани внимателно — каза абатът. — Съществуват налягания. Свободна воля, предопределение… силата на символите… повратна точка… знаеш за всичко това.
— Не съм бил в Омниа, ами, трябва да има повече от 700 години — каза Лу-Тце. — Сухо място. Не бих казал, че в цялата страна има и един тон добра почва.
— Тръгвай тогава — рече абатът.
— Ще си взема планините — каза Лу-Тце. — Климатът ще бъде благоприятен за тях.
Той взе също така метлата и рогозката, на която спеше. Монасите на историята не си падат по личното имущество. Струва им се, че повечето неща се износват само след век-два.
Трябваха му четири години, докато стигне до Омниа. Наложи се по пътя да стане свидетел на няколко битки и на едно убийство, иначе те щяха да останат просто случайни събития.
Беше Годината на Умозрителната Змия, или двеста години след Провъзгласяването на Пророка Абис.
Което ще рече, че времето на 8-ия Пророк наближаваше.
Това беше нещото, на което можеше да се разчита при Църквата на Великия Бог Ом. Тя имаше много точни пророци. Човек можеше да си направи календара по тях, стига да имаше толкова голям календар.
И както обикновено става по времето, когато се очаква пророк, Църквата учетвори усилията си да бъде свята. Това много приличаше на суетнята, наставаща в някой голям концерн, когато се очакват финансови ревизори, но се изразяваше главно в прибиране на хора, подозирани, че са по-малко свети и в подлагането им на смърт по стотици изобретателни начини. Това се смята за надежден барометър за състоянието на нечия набожност в повечето от наистина известните религии. Съществува тенденцията да се заявява, че има повече отстъпления от вярата, отколкото в националните състезания със спортни шейни; че ереста трябва да бъде изкоренена из основи, та даже из крака, ръце, очи и език, и че е време да се започне начисто. Общо взето, кръвта се смята за много ефикасно средство за тази цел.
И случи се така, че по това време Великият Бог Ом заговори на Брута, Избрания:
— Псст!
Брута спря насред копането и се огледа в градината на Храма.
— Моля? — каза той.
