едно парче от това твърдо нещо и получаваш малки късчета светкавица, които падат върху сухите неща, които стават червени и горещи като слънцето. Ако прибавиш още дърва върху него, той ставаше още по- голям, а ако сложиш риба върху него, тя почерняваше, но ако си достатъчно бърз, тя не почерняваше, а ставаше кафява и по-вкусна от всичко, което някога беше опитвал в живота си, макар че това не беше трудно. Бяха му дали и няколко ножа, които не бяха направени от камък и парцали, нито от тръстика, и, общо взето, животът се нареждаше добре за Фаста Бендж и неговия народ.
Не беше сигурен защо много хора биха искали да ударят чичото на Пача Модж с голяма скала, но това определено ускоряваше хода на технологичния прогрес.
Никой, дори и Брута не забеляза, че старият Лу-Тце вече не се навърта наоколо. Да не те забелязват, независимо дали те има или те няма, е съществена част от основния капитал на монасите на историята.
Всъщност, той си беше събрал метлата и планината си — бонсай, и по тайни тунели и заобиколни пътища беше стигнал до скритата долина в централните върхове, където го чакаше абатът. Абатът играеше шах в дългата галерия над долината. В градините бълбукаха фонтани и лястовици летяха насам-натам през прозорците.
— Всичко ли мина добре? — попита абатът, без да вдигне поглед.
— Много добре, господарю — отвърна Лу-Тце. — Макар че трябваше да побутна малко нещата.
— По-добре да не го беше правил — каза абатът и побутна с пръст една пионка. — Ще прекрачиш границата някой ден.
— Това е от историята, която имаме днес — каза Лу-Тце — Всичко е „хафиф“ работа, господарю. Непрекъснато трябва да я скърпвам някак…
— Да, да…
— По онова време имахме далеч по-добра история.
— Нещата винаги са били по-добри, отколкото са сега. Това е в природата им.
— Да, господарю. Господарю?
Абатът вдигна очи леко раздразнен.
— Ъъ… знаете ли, че книгите казват, че Брута умира и следва цял век на ужасни кръвопролития?
— Знаеш, че зрението ми вече не е такова, каквото беше, Лу-Тце.
— Ами… сега не е точно така.
— Само дотолкова, доколкото всичко се нареди както трябва накрая — отвърна абатът.
— Да, господарю — каза монахът на историята.
— Имаш няколко седмици преди следващото си назначение. Защо не си починеш малко?
— Благодаря ви, господарю. Мислех си да ида в гората и да погледам няколко падащи дървета.
— Хубаво упражнение, хубаво упражнение. Винаги мислиш за работата, а?
Когато Лу-Тце си тръгна, абатът погледна към противника си.
— Добър човек — каза той. — Ти си на ход.
Противникът му погледна продължително и сериозно към дъската. Абатът зачака да види каква беше новата измислена дългосрочна и обиколна стратегия. После противникът му тупна една фигура с кокалест пръст.
— ПРИПОМНИ МИ ОТНОВО — каза той, — КАК СЕ ДВИЖАТ МАЛКИТЕ ФИГУРКИ С ФОРМА НА КОНЕ.
Най-накрая Брута умря, при необичайни обстоятелства.
Беше стигнал до дълбока старост, но поне това не беше необичайно в Църквата. Както той казваше, трябва да си намираш работа, всеки ден.
Стана призори и се приближи до прозореца. Обичаше да наблюдава изгрева на слънцето.
Не бяха стигнали да сменят вратите на Храма. Всичко останало настрана, дори и Ърн не беше успял да измисли начин да отстрани странно изкривената купчина разтопен метал. Така че, просто бяха построили стъпала над нея. И след година-две хората го бяха приели и казваха, че това може би е символ. Не символ на нещо определено, но все пак символ. Определено символично.
Но слънцето наистина се отразяваше от медния купол на Библиотеката. Брута си отбеляза наум да попита как върви новото крило. Твърде много оплаквания имаше напоследък от пренаселеност.
Хора идваха отвсякъде да видят Библиотеката. Това беше най-голямата не-магическа библиотека в света. Половината от философите на Ефеб сега живееха тук и дори и Омниа сега успяваше да изфабрикува по един-двама свои философи. Дори и свещениците идваха да прекарат известно време в нея, поради сбирката от религиозни книги. В нея сега имаше хиляда двеста осемдесет и три религиозни книги, всяка една — ако се съди по думите ѝ — единствената книга, която човек е необходимо някога да прочете. Донякъде беше хубаво да ги видиш всичките събрани заедно. Както Дидактилос казваше, трябваше да се засмееш.
Точно докато Брута закусваше, протодяконът, работата на когото беше да му изчита задачите за деня и тактично да проверява дали не си е обул долните гащи отгоре, стеснително го поздрави.
— Ммм? — каза Брута, а овесената му каша падаше от лъжицата.
— Сто години — каза протодяконът. — Откакто минахте пустинята, сър.
— Наистина? Аз пък си мислех, че са, мм, петдесет години? Не може да са повече от шейсет години, момче.
— Ъ, сто години, господарю. Погледнахме в хрониките.
— Наистина ли. Сто години? Цели сто години?
Брута остави много внимателно лъжицата и се загледа в голата бяла стена срещу себе си. Протодяконът се заобръща да види какво гледа Ценобиархът, но там нямаше нищо, освен бялата гола стена.
— Сто години — размишляваше Брута. — Ммм. Божичко. Забравил съм. — Засмя се. — Забравил съм. Сто години, а? Но тук и сега ние…
Протодяконът се обърна.
— Ценобиарше?
Приближи се още по-близо, а кръвта се оттегли от лицето му.
— Господарю?
Обърна се и побягна за помощ.
Тялото на Брута политна напред почти грациозно и се удари в масата. Паницата се преобърна, а овесената каша се изсипа на пода.
И тогава Брута се изправи, без да погледне повече към своя труп.
— Ха. Не те очаквах — каза той.
Смърт престана да се обляга на стената.
— КАКЪВ КЪСМЕТЛИЯ БЕШЕ.
— Но има още толкова много неща да се направят…
— ДА. ВИНАГИ ИМА.
Брута последва мършавата фигура през стената където вместо клозета, който заема далечния край в нормалното пространство, имаше…
… черен пясък.
Светлината беше ослепителна, кристална, в едно черно небе, изпълнено със звезди.
— А! Наистина има пустиня. Всички ли ги чака това? — попита Брута.
— КОЙ ЗНАЕ?
— А какво има на края на пустинята?
— СЪД.
Брута обмисли това.
— Кой край?
Смърт се ухили и се отмести.
Това, което Брута беше помислил за скала в пясъка, се оказа свита на две фигура, стиснала коленете си. Изглеждаше парализирана от страх.
Той се вгледа.
— Ворбис? — попита.
