необясним начин той заприлича на истинския Свят Диск, видян от много, много далеч, и при все това, доближен на съвсем малко разстояние. Нещо около разстоянията не беше съвсем наред, едно чувство за огромно пространство, нагънато за да стане малко. Но вероятно истинският Свят на Диска не беше покрит с мрежа от бляскави линии, кръжащи точно над повърхността. Или може би мили над повърхността?
Ом не го беше виждал преди, но знаеше какво е това. Едновременно и вълна, и частица; едновременно и карта, и мястото, на което е направена картата. Ако се съсредоточеше върху миниатюрния блестящ купол върху миниатюрната Кори Селести, щете без съмнение да види себе си, който гледа към един още по-малък модел… и т.н., чак до точката, в която вселената се навиваше като опашка на амонит — създание, живяло преди милиони години и което никога не е вярвало в никакви богове…
Боговете се бяха скупчили около него и наблюдаваха напрегнато.
Ом избута с лакът една второстепенна Богиня на Изобилието.
Точно над света се носеха зарове, неразбория от малки глинени фигурки и жетони. Хич не трябваше да си всемогъщ, за да разбереш какво става.
— Той бие с носа!
Ом се обърна.
— Аз никога не забравям лице, приятелю. Само си разкарай твойто, ясно? Докато още го имаш.
Той отново се върна към играта.
— ’звинете — каза един глас до хълбока му. Наведе очи и видя много голям тритон.
— Да?
— Не предполага се ти правиш това тук. Без удари. Не тук горе. Такива правила. Искаш борба, твоите човеци бият се срещу негови човеци.
— Ти кой си?
— П’танг-П’танг аз.
— Ти си бог?
— Без съмнение.
— Така ли? Колко вярващи имаш?
— Петдесет и един!
Тритонът го погледна с надежда, а после добави:
— Това много ли? Не мога брои.
Той посочи към една доста грубо оформена фигура на брега в Омниа и каза:
— Но има залог!
Ом погледна към фигурата на малкия рибар.
— Когато той умре, ще имаш петдесет вярващи — каза той.
— Това повече ли или по-малко от петдесет и един?
— Много по-малко.
— Сигурно ли?
— Да.
— Никой не казва ми това.
Няколко дузини богове наблюдаваха брега. Ом смътно си спомни Ефебианските статуи. Богинята с лошо издялания бухал. Да.
Ом се почеса по главата. Това не беше божествено мислене. Изглеждаше по-просто, когато си тук горе. Всичко беше само игра. Забравяше, че не е игра там долу. Хора умираха. Насичаха ги на парчета. Тук горе сме като орли, помисли си той. Понякога показваме на костенурките как да летят.
После ги пускаме.
Той каза най-общо на целия окултен свят:
— Там долу ще умрат хора.
Един Тсортеански Бог на Слънцето дори не си направи труда да се обърне.
— Те са затова — каза той. В ръката си държеше кутия за зарове, която много приличаше на човешки череп с рубини в очните кухини.
— А да — каза Ом. — Забравих го, за момент — Той погледна към черепа, след което се обърна към малката Богиня на Изобилието.
— Какво е това, скъпа? Рог на изобилието? Мога ли да погледна? Благодаря.
Ом изпразни малко от плода. После сръга Бога Тритон.
— Ако бях на твое място, приятелче, щях да намеря нещо дълго и тежко — каза той.
— Едно по-малко ли е от петдесет и едно? — попита П’Танг-П’Танг.
— Същото е — рече Ом твърдо. Погледна темето на Тсортеанския Бог.
— Но ти имаш хиляди — каза Богът Тритон. — Ти се бориш за хиляди.
Ом разтърка чело. Прекарал съм твърде дълго там долу, помисли си той. Не мога да спра да мисля на земно ниво.
— Аз мисля, мисля — започна той, — че ако искаш хиляди, трябва да се бориш за един. Той потупа Соларния Бог по рамото: — Ей, слънчице?
Когато Богът се обърна, Ом стовари рога на изобилието върху главата му.
Това не беше нормален гръм. Той се запъна като срамежлива супернова — огромни цепещи се талази звук, които раздираха небето. Пясък изригна нагоре като фонтан и префуча през проснатите тела, забили лица в брега. Светкавица се промуши надолу и дружелюбен огън лумна от върха на копие и острието на сабя.
Симони вдиша поглед към гърмящата тъмнина.
— К’во по дяволите става? — Той сръга тялото до себе си.
Беше Аргависти. Те се втренчиха един в друг.
В небето изтрещя още една гръмотевица. Вълни се догонваха и застигаха, за да връхлетят върху флотилията. Корпус налиташе с ужасна грациозност върху корпус, като даваше на басовия тон на бурята контрапункта на стенещо дърво.
Счупена мачта тупна тежко в пясъка до главата на Симони.
— Мъртви сме, ако останем тук — каза той. — Хайде.
Те се помъкнаха през пръските и пясъка, между групите свити от страх и молещи се войници, докато не стигнаха до нещо твърдо и полупокрито.
Допълзяха на завет под Костенурката.
Същата идея беше хрумнала вече и на други хора.
Сенчести фигури седяха или лежаха проснати в тъмнината. Ърн седеше унило върху кутията си с инструменти. Долавяше се мирис на чистена риба.
— Боговете се сърдят — каза Борвориус.
— Побеснели са жестоко — рече Аргависти.
— Аз да не би да съм много щастлив — каза Симони. — Богове ли? Ха!
— Не му е сега времето за безбожие — каза Рхам-ап-Ефан.
Навън се изсипа дъжд от грозде.
— За по-хубаво не се сещам — каза Симони.
Парче шрапнел от рога на изобилието се удари и отскочи от покрива на Костенурката, която се завъртя на колелата си с шипове.
— Но защо се гневят на нас? — попита Аргависти. — Правим каквото искат.
Борвориус се опита да се усмихне.
— Богове, а? — рече той. — С тях не може да се живее, без тях пак не може да се живее.
Някой сръга Симони и му подаде мокра цигара. Беше Тсортеански войник. Противно на себе си, той дръпна от нея.
— Хубав тютюн — каза той. — А този, дето ние го отглеждаме, има вкус на камилски изпражнения.
Пусна я на следващата свита фигура.
— БЛАГОДАРЯ ТИ.
Борвориус измъкна отнякъде бутилка.
— Ще идеш ли в ада от една капка спиртно вещество? — попита той.
