възнегодува. Защо сте направили това няма да има никакво значение за тях. Вие ще бъдете потисници. Те ще се борят. Дори може да победят. И тогава ще последва нова война. И един ден хората ще кажат: защо не са се оправили още тогава? На брега. Преди да започне всичко. Преди всичките тези хора да умрат. Сега имаме този шанс. Не сме ли късметлии?
Аргависти се облещи срещу него. После сръга Борвориус.
— Какво каза той?
Борвориус, който се оправяше по-добре с мисленето от останалите, каза:
— Ти за предаване ли говориш?
— Да. Ако това е думата.
Аргависти избухна.
— Не можете да направите това!
— Все някой ще трябва да го направи. Моля ви изслушайте ме. Ворбис е мъртъв. Той си е платил.
— Не е достатъчно. А войниците ви? Те се опитаха да плячкосат града ни!
— Вашите войници подчиняват ли се на заповедите ви?
— Разбира се!
— И ако им заповядате, те ще ме накълцат на парчета тук, на място?
— И аз така мисля.
— При това съм невъоръжен — каза Брута.
Слънцето печеше върху неловка пауза.
— Когато казвам, че те биха се подчинили… — започна Аргависти.
— Не сме изпратени тук да преговаряме — внезапно каза Борвориус. — Смъртта на Ворбис не променя нищо съществено. Тук сме, за да се погрижим Омниа да не представлява вече никаква заплаха.
— Тя не е. Ние ще ви изпратим материал и хора да ви помогнат да възстановите Ефиб. И злато, ако искате. Ще намалим обема на нашата армия. И т.н. Считайте ни за победени. Дори ще отворим вратите на Омниа за каквито ще нови религии, които искат да построят свещени храмове тук.
В главата му отекна глас, също като човекът зад гърба ти, който казва: „Сложи червената Царица върху черния Цар“, когато си мислиш, че играеш съвсем сам…
I. Какво?
— Това ще провокира… местната инициатива каза Брута.
II. Други Богове? Тук?
— По крайбрежието ще има свободна търговия. Искам да видя Омниа да заеме мястото си сред другите народи.
III. Чух Те Да Споменаваш Други Богове.
— Мястото ѝ е на дъното — каза Борвориус.
— Не. Това няма да стане.
IV. Може Ли, Ако Обичаш, Да Се Върнем На Въпроса За Другите Богове?
— Бихте ли ме извинили за един момент? — попита Брута, оживено. — Имам нужда да се помоля.
Дори и Аргависти не възрази, когато Брута се отдалечи малко нагоре по брега. Така, както Свети Унгулант се молеше на всеки, който би слушал, в това да си луд имаше положителни неща. Хората се колебаеха дали да те спрат, да не би това да влоши нещата.
— Да? — попита Брута, под сурдинка.
V. Не Си Спомням Никакво Обсъждане На Въпроса За Почитане На Други Богове В Омниа?
— Да, но това ще работи в твоя полза — каза Брута. — Хората много скоро ще разберат, че тези, другите богове, изобщо не струват, нали така? — Той кръстоса пръсти зад гърба си.
VI. Това Е Религия, Момче. Това Не Ти Е Скапана Конкурентна Икономика! Няма Да Подлагаш Твоя Бог На Пазарните Механизми!
— Съжалявам. Ясно ми е, че това може да те притесни…
VII. Да Ме Притесни Ли? Мен? Кой? — Шепа Наконтени Фусти И Мускулести Позьори С Къдрави Бради?
— Чудесно. Разбрахме ли се значи?
VIII. Те Няма Да Просъществуват И Пет Минути!… Какво?
— А сега най-добре да ида и да поговоря още веднъж с онези хора.
Движение сред дюните привлече погледа му.
— О, не — каза той. — Какви идиоти…
Обърна се и отчаяно побягна към разположената на брега флотилия.
— Не! Не е така! Чуйте ме! Чуйте ме!
Но те също бяха видели армията.
Изглеждаше внушителна, може би много по-внушителна, отколкото беше в действителност. Когато се разпространи вестта, че огромна вражеска флотилия е акостирала с намерението сериозно да граби, плячкосва и — тъй като те са от цивилизовани страни — да подсвирква и задява жените и да ги впечатлява с ярките си окървавени униформи, да ги подмамва с безвкусните си, скапани потребителски стоки, и т.н., покажи им излъскано бронзово огледало и ги удря право в главите, та човек би си помислил, че нещо не е наред с местната младеж… тогава хората или се отправят към хълмовете или пък взимат някой удобен, подвижен предмет, който им е под ръка, карат баба си да скрие семейните ценности в чекмеджетата си, и се приготвят за хубава битка.
А най-отпред — желязната каруца. Пара се издигаше от комина ѝ. Ърн трябва отново да я беше привел в движение.
— Глупаво! Глупаво! — крещеше Брута най-общо към целия свят и продължаваше да бяга.
Флотилията вече се строяваше в бойни редици, а командващият я, който и да беше той, с удивление видя, че това очевидно представлява атака само на един човек.
Борвориус го улови точно в мига, когато той щете да се хвърли срещу гора от копия.
— Разбирам — каза той. — Баламосваш ни с приказки, докато войниците ви заемат позиция, а?
— Не! Не съм искал това!
Борвориус присви очи. Не беше преживял многобройните войни през живота си като се държи глупаво.
— Не — рече той, — може би не си го искал. Но това няма значение. Чуй ме, мой невинен малък свещенико. Понякога трябва да има война. Нещата отиват твърде далеч за думи. Има и… други сили. А сега… върни се при хората си. Може би и двамата ще бъдем живи когато всичко това свърши и тогава можем да поговорим. Боят първо, после приказките. Така става, момче. Това е историята. А сега, връщай се.
Брута се обърна назад.
I. Да Ги Поразя Ли?
— Не!
II. Бих Могъл Да Ги Направя На Прах. Само Една Дума Кажи.
— Не. Това е по-лошо и от войната.
III. Но Ти Каза, Че Бог Трябва Да Закриля Хората Си…
— Какво щяхме да бъдем, ако ти заповядам да смажеш честни хора?
IV. Ненадупчени Със Стрели?
— Не.
Омнианците се събираха сред дюните. Една голяма част от тях се бяха струпали около обкованата в желязо каруца. Брута я погледна през мъглата на отчаянието си.
— Не казах ли, че ще ида там сам? — попита той.
Симони, който се облягаше на Костенурката му се усмихна мрачно.
— Стана ли? — попита той.
— Мисля, че… не.
— Знаех си. Жалко, че трябваше сам да го разбереш. Нещата един вид сами искат да станат така схващаш ли? Понякога просто изправяш хората едни срещу други и… с това се свършва всичко.
— Но само ако хората искаха…
— Да. Би могъл да използваш това като божа заповед.
