Ворбис се опита да се съсредоточи. Не успя. Усещаше как сигурността му се изпарява. А той винаги е бил сигурен.
Поколеба се, като човек, който отваря вратата към позната стая, но не открива там нищо, освен бездънна яма. Спомените още бяха там. Усещаше ги. Имаха правилна форма. Само дето не можеше да си спомни какви бяха. Имаше един глас… Сигурно ли е, имало ли е глас? Но единственото, което можеше да си спомни, беше звукът на собствените му мисли, които подскачаха из собствената му глава.
Сега трябваше да прекоси пустинята. От какво имаше да се страхува…
Пустинята беше това, което вярваш че е.
Ворбис се вгледа в себе си.
И продължи да гледа.
Падна на колене.
— ВИЖДАМ, ЧЕ СИ ЗАЕТ — каза Смърт.
— Не ме оставяй! Толкова е празно!
Смърт огледа безкрайната пустиня. Щракна с пръсти и доприпка голям бял кон.
— Виждам сто хиляди души — рече той, мятайки се върху седлото.
— Къде? Къде?
— Тук. С теб.
— Аз не ги виждам!
Смърт събра поводите.
— НЯМА ЗНАЧЕНИЕ — каза той. Конят му препусна няколко крачки напред.
— Не разбирам! — изпищя Ворбис.
Смърт се спря.
— МОЖЕ БИ СИ ЧУВАЛ ИЗРАЗА, ЧЕ АДЪТ ТОВА СА ДРУГИТЕ ХОРА?
— Да, да, разбира се.
Смърт кимна.
— С времето — рече той, — ще разбереш, че не е правилен.
Първите лодки заседнаха в плитчините и войниците скочиха във високите човешки бой вълни.
Никой не беше съвсем сигурен кой води флотата. Повечето държави по крайбрежието се мразеха една друга, не в личен смисъл, а просто на един вид историческа основа. От друга страна, колко ръководство беше необходимо? Всеки знаеше къде се намира Омниа. Нито една от държавите във флотилията не мразеше другите повече, отколкото всички заедно мразеха Омниа. Сега беше важно… тя да не съществува.
Генерал Аргависти от Ефеб считаше, че той командва, тъй като, макар и да нямаше най-много кораби, той отмъщаваше за атаката срещу Ефеб. Но Император Борвориус от Тсорт знаеше, че той е главнокомандващ, защото Тсортеанските кораби бяха повече от всички останали. А Адмирал Рхам-ап-Ефан от Джелибейби знаеше, че именно той е главнокомандващ, защото беше от онзи тип хора, които винаги си мислят, че те командват всичко. Единственият капитан, който наистина не си мислеше, че той командва флотилията, беше Фаста Бендж, рибар от една съвсем малка нация от обитаващи блатата номади, за съществуването на които всички останали държави и хал-хабер си нямаха, и малката тръстикова лодка на когото просто се беше оказала на пътя на флотилията, и беше пометена от нея. И тъй като племето му вярваше, че на света има само петдесет и един човека, почиташе един гигантски тритон, говореше много интимен език, който никой друг не разбираше, и никога по-рано не беше виждало метал или огън, той прекарваше по-голямата част от времето като се хилеше неразбиращо.
Явно бяха стигнали до бряг, не с подобаващата кал и тръстики, а състоящ се от съвсем малки песъчинки. Той изтегли малката си тръстикова лодка върху пясъка, седна и загледа с интерес какво ще бъде следващото нещо, което ще направят мъжете с шапки с пера и лъскави като люспи на риба дрехи.
Генерал Аргависти огледа брега.
— Сигурно са ни видели, че идваме — каза той. — Така че, защо ще ни оставят да направим брегово укрепление?
Гореща мараня трептеше над дюните. Появи се точка, която ту растеше, ту се смаляваше в трептящия въздух.
На брега се изсипаха още войници.
Генерал Аргависти прикри очите си срещу слънцето.
— Ей там стои един — каза той.
— Може да е шпионин — каза Борвориус.
— Не виждам как може да е шпионин в собствената си страна — рече Аргависти. — Освен това, ако беше шпионин, щеше да пълзи. По това се познават.
Фигурата беше спряла в подножието на дюните. Имаше нещо особено в нея, което привличаше погледа. Аргависти се беше изправял срещу много вражески армии, и това беше нещо нормално. Но една търпеливо чакаща фигура не беше нещо нормално. Установи, че непрекъснато се обръща назад, за да я погледне.
— Носи нещо — най-накрая каза той. — Сержант? Иди и доведи този човек тук.
Няколко минути по-късно сержантът се върна.
— Каза, че ще ви срещне на средата на брега, сър — доложи той.
— Аз не ти ли казах да го доведеш тук?
— Той не искаше да дойде, сър.
— Ти имаш сабя, нали така?
— Ддассър. Наръгах го малко, но той не пожела да помръдне, сър. А освен това носи и труп, сър.
— На бойно поле? Виж какво, още не сме почнали да изнасяме труповете.
— И… сър?
— Какво?
— Той казва, че май е Ценобиархът, сър. Иска да разговаря за мирен договор.
— О, така ли? Мирен договор? Знаем ги ние мирните договори с Омниа. Иди и му кажи… не. Вземи двама души и го доведете тук.
Брута вървеше между войниците, през организирания хаос на лагера. Би трябвало да се страхувам, помисли си той. Винаги съм се страхувал в Цитаделата. Но не и сега. Това е преминаване през страха и отвъд него.
От време на време някой от войниците го сбутваше. Не е позволено врагът да влезе свободно в лагера ти, та било то и по собствено желание.
Доведоха го пред една паянтова маса, зад която седяха половин дузина дебели мъже, облечени в най- различни военни униформи, както и един дребен мъж с кожа с цвят на маслина, който чистеше риба и се хилеше добродушно на всички.
— Е, добре — каза Аргависти — Ценобиархът на Омниа, а?
Брута пусна тялото на Ворбис върху пясъка. Погледите им го проследиха.
— Аз го познавам… — каза Борвориус. — Ворбис! Някой най-после го е убил, а? А ти ще престанеш ли да се опитваш да ми продадеш рибата си? Знае ли някой кой е този човек? — добави той, посочвайки Фаста Бендж.
— Беше костенурка — каза Брута.
— Така ли? Не съм изненадан. Никога не съм им имал доверие, вечно пълзят насам-натам. Виж какво, казах никаква риба! Той не е от моите хора, знам това. Някой от вашите ли е?
Аргависти раздразнено махна с ръка.
— Кой те изпраща, момче?
— Никой. Сам дойдох. Но бихте могли да кажете, че идвам от бъдещето.
— Ти философ ли си? Къде ти е гъбата?
— Вие сте дошли, за да водите война с Омниа. Не бих нарекъл това добра идея.
— От Омнианска гледна точка, да.
— От всякаква гледна точка. Вие може би ще ни разгромите. Но не всички от нас. И какво ще направите след това? Ще оставите един гарнизон тук? Завинаги? И в последна сметка едно ново поколение ще
