V. Ти Даже Не Вярваш В Мен!
— Да, но аз съм практичен човек.
VI. И Храбър При Това. Да Декларираш Атеизъм Пред Собствения Си Бог.
— Това нищо не променя! — каза Симони. — Не си мисли, че можеш да ме измамиш като съществуваш!
— Никаква помощ — каза Брута твърдо.
— Какво? — попита Симони. — Ще ни е необходима могъща армия срещу тази пасмина!
— Да. Но ние нямаме такава. Така че ще го направим по друг начин.
— Ти си луд!
Спокойствието на Брута беше същинска пустиня.
— Може и така да е.
— Трябва да се бием!
— Още не.
Симони сви юмруци от яд.
— Виж… слушай… Ние умирахме заради лъжи, векове наред ние умирахме заради лъжи. — Той махна с ръка към бог. — Сега имаме истина, заради която да умираме!
— Не. Хората трябва да умират заради лъжи. Но истината е прекалено ценна, за да умираш заради нея.
Устата на Симони се отвори, а след това се затвори безмълвно, докато той търсеше думите. Най-сетне откри няколко от зората на образованието си.
— Мен са ме учили, че най-хубавото нещо е да умреш за бог — смотолеви той.
— Ворбис казваше това. А той беше… глупак. Можеш да умреш за страната си или за народа си, или пък за семейството си, но за бог би трябвало да живееш — пълноценно и активно, всеки ден от дълъг живот.
— И колко дълго ще продължи това?
— Ще видим.
Брута вдигна поглед към Ом.
— Няма да се показваш вече така?
Глава III стих I. — Не. Веднъж стига.
— Не забравяй пустинята.
II. Няма.
— Върви с мен.
Брута се приближи към тялото на Ворбис и го вдигна.
— Мисля, че те ще акостират на брега от Ефебианската част на укрепленията — каза той. — Няма да използват каменистия бряг, а не могат да използват и скалите. Ще ги срещна там. — Той хвърли поглед на Ворбис. — Някой трябва да го направи.
— Не може да искаш да отидеш сам?
— Десет хиляди няма да бъдат достатъчно. Един може да стигне.
Той слезе по стълбите.
Ърн и Симони го наблюдаваха как се отдалечава.
— Той ще умре — каза Симони. — Няма да остане даже петно мазнина върху пясъка от него. Той се обърна към Ом. — Можеш ли да го спреш?
III. Може И Да Не Мога.
Брута вече беше минал наполовина Мястото.
— Е, ние не го изоставяме — каза Симони.
IV. Хубаво.
Ом също ги гледаше, докато се отдалечават. И в следващия миг вече беше сам, с изключение на хилядите, които наблюдаваха него, струпани по краищата на огромния площад. Мечтаеше си да знае какво да им каже. Ето затова му трябваха хора като Брута. Ето затова на всички богове им трябваха хора като Брута.
— Извинете?
Богът погледна надолу.
V. — Да?
— Хм. Дали не бих могъл да ви продам нещо, а?
VI. — Как Се Казваш?
— Дхблах, боже.
VII. — А, Да. И Какво Искаш?
Търговецът подскачаше притеснено от крак на крак.
— Не би ли могъл да издадеш само една мъничка божа заповед? Нещо за това в сряда да се яде кисело мляко, например? Винаги е много трудно да го пласираш по средата на седмицата.
VIII. — Стоиш Пред Своя Бог И Търсиш Възможности За Бизнес?
— Ами-ии — каза Дхблах, — бихме могли да се споразумеем. С желязото се кове, докато е горещо, както казват инквизиторите. Ха-ха. Двайсет процента? Какво ще кажеш? След разходите, разбира се…
Великият Бог Ом се усмихна.
IX. — Мисля, Че От Теб Няма Да Има Голяма Печалба Като Пророк, Дхблах — каза той.
— Точно така, така. Това е всичко, което искам. Просто се опитвам да свържа двата края, не повече.
Х. — Само Костенурките Трябва Да Бъдат Оставени.
Дхблах наклони глава на една страна.
— Не става, а? — попита той. — Но… огърлици от костенурки… хмм, … брошки, разбира се. От черупка на костенурка…
XI. — Не!
— Извинявай, извинявай. Разбирам какво искаш да кажеш. Добре. Статуи на костенурки. Да-а-а. Мислел съм си за тях. Хубава форма. Случайно дали не би могъл да направиш статуята да се клатушка от време на време, а? Много са добри за бизнес, това клатещите се статуи, де. Статуята на Оссори се клати на всеки Пости на Оссори, най-редовно. Посредством малко бутало, което се задвижва в основата, поне така казват. Но все едно, за пророците е добре.
XII. — Караш Ме Да Се Смея, Малък Пророче. Да Продаваш Костенурки И То На Всяка Цена.
— Да ти кажа право — каза Дхблах, — вече успях да начертая няколко скици…
Ом изчезна. Последва кратък гръм. Дхблах погледна замислено скиците си.
— … но предполагам, че ще трябва да сваля малката фигура от тях — рече той, кажи-речи на себе си.
Сянката на Ворбис се огледа.
— А! Пустинята — каза той. Черният пясък беше абсолютно неподвижен под обсипаното със звезди небе. Изглеждаше студено.
Не беше планирал още да умира. Всъщност… въобще не си спомняше как е умрял…
— Пустинята — повтори той и този път в гласа му се прокрадна нотка неувереност. Никога през целия си живот не беше изпитвал чувство на неувереност. Усещането беше непознато и ужасяващо. Обикновените хора така ли се чувстваха?
Той се овладя.
Смърт беше впечатлен. Малцина бяха хората, които успяваха да го направят, да запазят формата на предишното си мислене и след смъртта.
Смърт не изпитваше удоволствие от работата си. Това беше емоция, която му беше трудно да схване. Но съществуваше и такова нещо като удовлетворение.
— И така — рече Ворбис. — Пустинята. А в края на пустинята…?
— СЪД.
— Да, да, разбира се.
