— Ти…?
— Направихме всичко! Нещо се счупи!
— Трябва да е от стоманата, която правят тук — каза Ърн. — Връзката се закача за…
— Това вече няма значение — каза Симони.
Равнодушната нотка в гласа му накара Ърн да проследи погледа на тълпата.
Там стоеше още една желязна костенурка — точен модел на костенурка, качен върху някаква отворена решетка от метални пръчки, в която точно в този момент няколко инквизитора палеха огън. А окован на гърба на костенурката…
— Кой е този?
— Брута.
— Какво?
— Не знам какво стана. Той удари Ворбис, или не го удари. Или нещо такова. Така или иначе, вбеси го по някакъв начин. Ворбис спря церемонията, в същия миг и час.
Ърн погледна бързо към дякона. Още не Ценобиарх, така че, некоронясан. Сред Йамите и епископите, които стояха несигурно на прага на отворената врата, плешивата му глава блестеше на утринната светлина.
— Хайде тогава — каза Ърн.
— Какво хайде?
— Можем да се втурнем по стълбите и да го спасим!
— Те са повече от нас — каза Симони.
— Е, че не са ли били винаги повече? Те не стават като по магия повече от нас само защото са хванали Брута, нали така?
Симони го сграбчи за ръката.
— Помисли логично — рече той. — Ти си философ, нали? Погледни тълпата!
Ърн погледна към тълпата.
— Е и?
— На тях не им харесва — Симони се обърна. — Виж какво, Брута така или иначе ще умре. Но по този начин това ще означава нещо. Хората не разбират, не разбират наистина, това за формата на вселената и всичко останало, но те ще запомнят какво е направил Ворбис на един човек. Така ли е? Можем да направим смъртта на Брута символ за хората, не разбираш ли?
Ърн се втренчи в далечната фигура на Брута. Беше гол, ако не се брои набедрената превръзка.
— Символ ли? — попита той. Гърлото му беше сухо.
— Трябва.
Спомни си Дидактилос, който казваше, че светът е смешно място. И, помисли си вяло, той наистина беше такъв. Тук хората бяха готови жив да опекат някого, но щяха да оставят набедрената му превръзка от благоприличие. Трябваше да се смее човек. Иначе щеше да се побърка.
— Знаеш ли рече той — като се обърна към Симони, — Сега вече знам, че Ворбис е лош човек. Той изгори моя град. Е, Тсортеанците го правят понякога, а и ние горим техните. Това е просто война. Всичко е част от историята. И той лъже, мами и заграбва властта в ръцете си, както правят много други хора. Но знаеш ли какво е особеното? Знаеш ли какво с то.
— Разбира се — каза Симони. — То е това, което прави той на…
— То е това, което е направил на теб.
— Какво?
— Той превръща другите хора в свое копие.
Хватката на Симони беше като менгеме.
— Ти искаш да кажеш, че аз съм като него?
— Веднъж ти каза, че би го накълцал на парчета — каза Ърн. — Сега мислиш като него…
— Нападаме ги, значи? — каза Симони. — Сигурен съм за… може би четиристотин на наша страна. Значи, давам сигнал и няколкостотин от нас атакуват хиляди от тях? И тъй като той така или иначе ще умре, ще умрем и ние? Каква е разликата?
Лицето на Ърн сега беше посиняло от ужас.
— Искаш да кажеш, че не знаеш? — попита той.
Някои от тълпата го погледнаха с любопитство.
— Ти не знаеш? — попита той.
Небето беше синьо. Слънцето още не беше достатъчно високо, за да го превърне в обичайната медна Омнианска купа.
Брута отново обърна глава, този път към слънцето. Беше на около една ширина над хоризонта, макар че, ако теориите на Дидактилос за скоростта на светлината бяха верни, то наистина залязваше, хиляди години напред в бъдещето.
Беше затъмнено от главата на Ворбис.
— Горещо ли ти е вече, Брута — попита дяконът.
— Топло.
— Ще стане още по-топло.
В тълпата настъпи объркване. Някой крещеше. Ворбис не му обърна внимание.
— Нищо ли не искаш да кажеш? — попита той. — Не можеш ли да измислиш поне проклятие? Поне проклятие?
— Ти никога не си чувал Ом — каза Брута — Ти никога не си вярвал. Никога през живота си не си чул гласа му. Единственото, което си чувал, с било ехото в собствената ти глава.
— Наистина ли? Но аз съм Ценобиархът и ти ще изгориш за измяна и ерес — каза Ворбис. — Достатъчно за Ом, може би?
— Ще има справедливост — каза Брута. — Ако няма справедливост, нищо няма.
Той долови мъничък глас в главата си, още твърде слаб, за да може да различи думи.
— Справедливост? — каза Ворбис. Тази мисъл изглежда го разяри. Той се завъртя към тълпата епископи. — Чухте ли го? Справедливост щяло да има? Ом е отсъдил! Чрез мен! Това е справедливостта!
На слънцето сега се появи прашинка, която се ускоряваше към Цитаделата. А малкото гласче казваше ляво, ляво, ляво, горе, горе наляво, надясно, малко нагоре наляво… Купчината метал под него ставаше неудобно гореща.
— Той идва — каза Брута.
Ворбис махна с ръка към огромната фасада на храма.
— Хората са построили това. Ние построихме това — каза той. — А какво е направил Ом? Ом идва? Да дойде! Да отсъди между нас!
— Той идва сега — повтори Брута. — Бог.
Хората погледнаха неспокойно нагоре. Настъпи онзи момент, онзи един-единствен момент, когато светът стаява дъх и противно на всякаква логика, очаква чудо.
… горе вляво сега, като кажа три, едно, две, три…
— Ворбис? — дрезгаво изграчи Брута.
— Какво? — сряза го дяконът.
— Ти ще умреш.
Това не беше дори и шепот, но той отскочи от бронзовите врати и се понесе из Мястото…
Накара хората да почувстват безпокойство, макар че не можеха да кажат защо.
Орелът се спусна над площада, толкова ниско че хората се наведоха. После прескочи покрива на храма и се изви нагоре към планините. Наблюдаващите си отдъхнаха. Беше само един орел. За един миг там, само за един миг…
Никой не видя миниатюрната прашинка, която се премяташе надолу от небето.
Не вярвайте на боговете. Но може да вярвате в костенурки.
Усещане за бурен вятър в мозъка на Брута и един глас…
… окопелекопелекопелепомощагххоненененеагххкопелененеаагхх…
