Ом се повдигна по едно пълзящо растение по стената като стискаше ластари в човката си и се изтегляше с помощта на вратните си мускули. После падна от другата страна. Цитаделата си оставате толкова далечна, колкото винаги.
Мозъкът на Брута пламтеше като огън в сетивата на Ом. Нотка лудост има у всеки, който прекарва сериозно време с боговете, и точно тя сега владееше момчето.
— Твърде скоро е! — крещеше Ом. — Ти се нуждаеш от последователи! Не можеш да бъдеш само ти! Не можеш да го направиш сам! Първо трябва да си намериш последователи!
Симони се обърна, за да погледне Костенурката по цялата ѝ дължина. Под черупката се бяха свили трийсет човека и изглеждаха много неспокойни.
Един ефрейтор отдаде чест.
— Стрелката е там, сержант.
Месинговата свирка изсвири.
Симони улови насочващите въжета. Ето каква трябва да бъде войната, помисли си той. Никаква несигурност. Още няколко Костенурки като тази и никой никога няма да воюва вече.
— Готови — каза той.
Той дръпна силно голямата ръчка.
Крехкият метал се пречупи в ръката му.
Дай на някого достатъчно дълъг лост и той ще промени света. Ненадеждните лостове, обаче са тези, които създават проблемите.
В дълбините на скритата водопроводна инсталация на Храма Ърн сграбчи здраво една бронзова тръба с винтовия ключ и предпазливо завъртя гайката. Тя се опъна. Той смени мястото си и изръмжа от по-голямото усилие.
С тъжен, лек метален звук тръбата се изкриви… и се счупи…
Бликна вода и го удари в лицето. Той изпусна инструмента и се опита да препречи потока с пръсти, но той шурна около ръцете му и заклокочи надолу по канала към едната от тежестите.
— Спри я! Спри я! — закрещя той.
— Какво? — попита Фъргман на няколко стъпки под него.
— Спри водата!
— Как?
— Тръбата се счупи!
— Аз си мислех, че искаме да направим точно това?
— Още не!
— Престани да крещиш, господинчо! Наоколо има стражи!
Ърн остави водата да се лее един миг, докато се измъкна от робата си, след което напъха прогизналия плат в тръбата. Той се изстреля отново навън с доста сила и се пльосна мокро върху оловната фуния, като се плъзна надолу, докато не запуши тръбата, която водеше към теглилките. Водата се събра зад него и после се разля върху пода.
Ърн хвърли поглед към теглилката. Още не беше започнала да се движи. Той леко се отпусна. Сега, стига да имаше още достатъчно вода, която да накара теглилката да падне…
— И двамата — застанете мирно.
Той се огледа, а мозъкът му се вцепени.
На разрушената врата стоеше як мъж в черна роба. Зад него страж държеше сабята си по показателен начин.
— Кои сте вие? Защо сте тук?
Ърн се поколеба само един миг.
Размаха винтовия ключ.
— Ами, с разположението е проблемът, в него, де — каза той. — Страхотно изтичане имате около гнездото. Удивително е, че още се държи.
Мъжът влезе в стаята. Той изгледа гневно и несигурно Ърн един миг, след което насочи вниманието си към свистящата тръба. После отново към Ърн.
— Но вие не сте… — започна той.
Той се завъртя, когато Фъргман удари стража яко с парче счупена тръба. Когато се обърна обратно, ключът на Ърн го уцели точно в стомаха. Ърн не беше силен, но ключът беше дълъг, а общоизвестните принципи на действието на лоста свършиха останалото. Той се сви на две, след което се свлече назад срещу една от теглилките.
Това, което се случи след това, стана за части от секундата. Дякон Касп сграбчи теглилката за опора. Тя потъна надолу, тежко, като неговото свръхтегло се прибави към тежестта на водата. Той се хвана по- високо. Тя потъна още повече, като падна под ръба на ямата. Той отново подири опора, но този път се озова срещу голия въздух и се запремята върху падащата тежест.
Ърн видя лицето му, втренчено нагоре към него, Докато теглилката падаше в мрака.
С лост той би могъл да промени света. Той определено го беше променил за Дякон Касп. Беше го накарал да спре да съществува.
Фъргман стоеше над стражата и тръбата в ръката му беше вдигната.
— Този го познавам — каза той. — Ще му дам да…
— Това няма значение!
— Но…
Над тях предавателните лостове задрънчаха и се задвижиха. Чу се далечното скърцане на бронз в бронз.
— Да се махаме оттук — каза Ърн. — Само боговете знаят какво става там горе.
И удари заваляха по черупката на неподвижната Движеща се Костенурка.
— По дяволите! По дяволите! По дяволите! — крещеше Симони, като я удари пак. — Тръгвай! Заповядвам ти да тръгваш! Не разбираш ли нормален Ефебиански език! Тръгвай!
Неподвижната машина изпусна пара и продължи да си седи там.
А Ом се изкачи по склона на малък хълм. Значи, дотук я докарахме. Сега имаше само един единствен начин да стигне до Цитаделата.
Шансът беше едно на милион, и то с късмет.
А Брута стоеше пред огромните порти, забравил за тълпата и за мърморещите стражи. Квизицията можеше да арестува всекиго, но стражите не бяха сигурни какво би им се случило, ако задържат архиепископ, особено някой, който толкова наскоро е бил избран от Пророка.
Само един знак, мислеше си Брута, в самотата на мозъка си.
Вратите потрепериха и бавно се отвориха навън.
Брута пристъпи напред. Той не беше съвсем на себе си сега, поне не в този смислен начин, както го разбират нормалните хора. Само една част от него все още можеше да наблюдава състоянието на собствения му мозък и да мисли: може би Великите Пророци са се чувствали така през цялото време.
Хилядите вътре в храма се оглеждаха объркано наоколо. Хоровете на по-нисшите Йами спряха монотонното си пеене. Брута продължи да върви по пътеката между редовете — единственият човек с някаква цел във внезапно обърканата тълпа.
В средата на храма стоеше Ворбис, под свода на купола. Стражите се спуснаха към Брута, но Ворбис вдигна ръка с леко, но много положително движение.
Сега Брута можа да разгледа обстановката. Тук бяха жезълът на Оссори и наметалото на Абис, както и сандалите на Сена. А така също и, подпиращи купола, масивните статуи на първите четири пророка. Той никога не ги беше виждал. Беше слушал за тях всеки един ден от детството си.
А какво означаваха те сега? Не означаваха нищо. Нищо не означаваше нищо, ако Ворбис беше Пророк.
