много от тях се побъркваха още повече в тунелите на Квизицията. Но Ворбис беше преминал точно отвъд тази червена бариера и си беше построил един вид логическа структура от другата страна. Рационални мисли, изградени от налудничави компоненти…
— Да, господарю — отговори той.
— А аз познавам точката на пречупване на хората.
Беше нощ и при това студена за това време от годината.
Лу-Тце пълзеше през мрака на хамбара и усърдно метеше. От време на време той вадеше парцал от пластовете на робата си и лъскаше нещо.
Той излъска външността на Движещата се Костенурка, която се открояваше ниско и заплашително в сенките.
Тръгна да мете към ковачницата, където погледа известно време.
Необходимо е изключително съсредоточаване, за да се излее добра стомана. Нищо чудно, че боговете винаги се тълпят около самотни ковачници. Има толкова много неща, които могат да се объркат. Една незначителна грешка при смесването на съставките, мигновен пропуск…
Ърн, който почти беше заспал прав, изръмжа, когато го сръгаха и сложиха нещо в ръцете му.
Беше чаша чай. Озова се срещу дребното кръгло лице на Лу-Тце.
— О! — каза той. — Благодаря ти. Много ти благодаря.
Кимване, усмивка.
— Почти е готова — каза Ърн, кажи-речи на себе си — Остана само да я охладим. Трябва да я охладим наистина бавно. Иначе кристализира, нали знаеш.
Кимване, усмивка, кимване.
Хубав чай беше.
— Все едно, не е важнъ утлифка — каза Ърн, олюлявайки се. — Саму контролните ръчки…
Лу-Тце го улови внимателно и го положи върху купчина въглища. После отиде и известно време погледа ковачницата. Парчето стомана светеше в калъпа.
Той изля кофа студена вода върху него, видя как големият облак пара се разля и разпръсна, след което метна метлата си през рамо и бързо побягна.
Хората, за които Лу-Тце представляваше едва забележима фигура зад една много бавна метла, биха се изненадали от скоростта, с която се движеше, особено у човек на 6000 години, който не ядеше нищо друго, освен кафяв ориз и пиеше само зелен чай с бучка гранясало масло в него.
Малко след главните порти на Цитаделата той спря да тича и започна да мете. Мете чак до портите, мете около самите порти, кимна и се усмихна на един войник, който го изгледа свирепо, и чак тогава си даде сметка, че това е само тъпоумният стар чистач; излъска една от дръжките на портите и с метене си проби път през коридори и сводове, чак до зеленчуковата градина на Брута.
Видя една фигура, свита сред пъпешите.
Лу-Тце намери едно чердже и леко се измъкна обратно в градината, където Брута седеше сгънат с мотика върху коленете.
През живота си Лу-Тце беше виждал много измъчени физиономии, а това представляваше много по- дълъг период, отколкото повечето цивилизации успяваха да видят. Тази на Брута беше най-зле. Той метна черджето върху раменете на епископа.
— Не мога да го чуя — дрезгаво рече Брута. — Това може да означава, че е твърде надалеч. Продължавам да си мисля това. Той може да е там някъде. На мили оттук!
Лу-Тце се усмихна и кимна.
— Това ще продължи да се случва. Той никога не е казвал на никого да прави нещо. Или да не прави нещо. Него не го интересуваше!
Лу-Тце кимна и отново се усмихна. Зъбите му бяха жълти. Всъщност те бяха двестния му чифт.
— Трябваше да го интересува.
Лу-Тце отново изчезна в ъгълчето си и се върна с плитка купа, пълна с някакъв вид чай. Той кимна, усмихна се и го предложи, докато Брута не го взе и не отпи. Имаше вкус на гореща вода с пликче лавандула.
— Ти не разбираш нищо от това, за което говоря, нали? — попита Брута.
— Не много — отвърна Лу-Тце.
— Ти можеш да говориш?
Лу-Тце сложи сбръчкан пръст пред устните си.
— Голяма тайна — каза той.
Брута погледна дребния човек. Колко знаеше за него? Колко знаеше въобще някой за него?
— Ти говориш с Бог — каза Лу-Тце.
— Ти откъде знаеш?
— Знаци. Човек, който си говори с бог, има труден живот.
— Прав си! — Брута се вгледа в Лу-Тце над чашата. — Защо си тук? — попита той. — Ти не си Омнианец. Нито Ефебианец.
— Израснал близо до Центъра. Много, много отдавна. Сега Лу-Тце чужденец навсякъде, където отиде. Най-добре. Научил религия в храм вкъщи. Сега отива където работа.
— Извозваш пръст и подрязваш растения?
— Да. Никога не бил епископ или важна клечка. Опасен живот. Винаги бъде човек, който чисти черква или мете зад олтар. Никой не тормози полезен човек. Никой не тормози малък човек. Никой не помни име.
— Това щях да правя аз! Но при мен не се получи.
— Тогава намери друг начин. Аз учил в храм. Учен от древен майстор. Когато беда, винаги помни мъдри думи на древен и почитан майстор.
— Какви бяха те?
— Древен майстор казва: „ЕЙ, ти, момче! Какво ти яде? Надявам се донесъл достатъчно за всички си!“ Древен майстор казва: „Ти лошо момче! Защо ти не прави домашно?“ Древен майстор казва: „Какво момче смее се? Не казва какво момче смее се, цял доджо остава после училище“! Когато спомня си тези мъдри думи, нищо не струва се толкова лошо.
— Какво да правя? Не го чувам!
— Прави това, което трябва. Ако аз научил нещо, то казва — това трябва ти мине сам.
Брута прегърна колене.
— Но той нищо не ми каза! Къде е цялата тази мъдрост? Всички останали пророци се върнаха с божи заповеди!
— Къде получили ги?
— Аз… предполагам, че са си ги измислили.
— Получаваш тях от също място.
— Ти на това философия ли му викаш? — изкрещя Дидактилос и размаха бастун.
Ърн изчисти парченца от пясъчния калъп от лоста.
— Ами… естествена философия — каза той.
Бастунът изтропа върху страните на Движещата се Костенурка.
— Аз никога не съм те учил на подобно нещо! — извика философът. — Предполага се философията да прави живота по-добър!
— Това ще подобри живота на много хора — каза Ърн спокойно. — Ще помогне да бъде свален един тиранин.
— И после? — попита Дидактилос.
— И после какво?
— И после ще го раздробиш на парчета, така ли? — попита старецът. — Ще го разбиеш? Ще свалиш колелата? Ще се отървеш от всички тези шипове? Ще изгориш плановете? Така ли? След като изпълни предназначението си, така ли?
