— Оживено е днес — каза Брута, без да се замисля.
— Времето на Пророка — каза Дхблах, — когато Великият Бог се появява на света. И ако мислиш, че сега е оживено, няма да има къде и игла да хвърлиш само след няколко дни.
— Какво ще стане тогава?
— Ти добре ли си? Изглеждаш малко отслабнал.
— Какво ще стане тогава?
— Законите. Ти знаеш. Книгата на Ворбис? Предполагам… — Дхблах се наведе към Брута, — ти нямаш ни най-малка представа, нали така? Дали пък Великият Бог случайно не е казал нещо в полза на удобството от хранителната индустрия?
— Не знам. Струва ми се, че той би искал хората да отглеждат повече марули.
— Наистина ли?
— Само предполагам.
Дхблах се ухили покварено.
— А, да, но това е твое предположение. Както се казва, достатъчно е само да кимнеш, така, както е достатъчно да ръчнеш глуха камила с остра пръчка. Забавното е, че знам къде мога да пипна няколко акра добре напоявана земя. Може би трябва да купувам сега, за да изпреваря тълпата?
— Не виждам нищо лошо в това, г-н Дхблах.
Дхблах се примъкна по-наблизо. Това не беше трудно. Той се примъкваше навсякъде. Раците мислеха, че той върви настрани.
— Смешна работа — рече той. — Искам да кажа Ворбис?
— Смешна? — попита Брута.
— Кара те да се замислиш. Дори и Оссори трябва да е бил човек, който се е движил насам-натам, точно като мен и теб. С кал в ушите, като всички обикновени хора. Смешна работа.
— Коя?
— Цялата.
Дхблах се ухили съзаклятнически още веднъж на Брута, след което продаде купа хамъс на един поклонник с подбити крака, за което той скоро щеше да съжали.
Брута се отправи към спалното си помещение. По това време на деня то беше празно, тъй като мотаенето из спалните не се поощряваше, за да не би наличието на корави като камък матраци да породи греховни мисли. Оскъдните му принадлежности бяха изчезнали от полицата до леглото му. Може би имаше вече някъде собствена стая, макар че никой не му беше казал.
Брута се почувства напълно объркан.
Легна на леглото, просто така, за всеки случай, и отправи молитва към Ом. Отговор не получи. Почти през целия си живот не беше получавал отговор и това не беше толкова лошо, тъй като никога не беше очаквал, че ще има такъв. Освен това, по-рано винаги го беше съпътствала утехата, че Ом може би слуша, но просто не благоволява да каже нещо.
Сега вече нямаше какво да чуе.
Със същия успех можеше да си говори сам на себе си и сам да се слуша.
Също като Ворбис.
Тази мисъл не искаше да го остави. Мозък като стоманена топка, беше казал Ом. Нищо не влиза и не излиза. Така че, единственото, което Ворбис можеше да чуе, беше далечното ехо на собствената си душа. И от това далечно ехо той щеше да изкове Книгата на Ворбис, и Брута подозираше, че знае какви ще бъдат Божите Заповеди. Щеше да има приказки за свещени войни и кръв, кръстоносни походи и кръв, набожност и пак кръв.
Брута се изправи. Чувстваше се като идиот. Но мислите не искаха да си идат.
Той беше епископ, но не знаеше какво правят епископите. Беше ги виждал само от разстояние, да се носят като облаци по земята. Имаше само едно нещо, което той чувстваше, че знае как се прави.
Някакво сипаничаво момче копаеше в зеленчуковата градина. То погледна удивено към Брута, когато той взе мотиката, и беше достатъчно глупаво, че да се опита да я задържи за един миг.
— Аз съм епископ, да знаеш — рече Брута. — Както и да е, не се прави така. Иди и се хвани с нещо друго.
Брута заръга злобно бурените около стръкчетата. Беше отсъствал едва няколко седмици, а зелена мараня вече покриваше почвата.
Ти си епископ. Защото си бил добър. А ето я и желязната костенурка. В случай, че си лош. Защото…
… в пустинята бяха двама души, а Ом заговори на единия от тях.
Никога преди това на Брута не му беше минавало точно това през ума.
Ом беше говорил с него. Честно казано, не беше казал нещата, които Великите Пророци казваха, че им е казал. Може би никога не е казвал такива неща…
Проправи си път нататък, до края на редицата. После разчисти бобените стръкчета.
Лу-Тце внимателно наблюдаваше Брута от малкия си навес до купчините пръст.
Това беше още един хамбар. Ърн виждаше доста хамбари напоследък.
Бяха започнали с каруца и вложиха доста време да намалят теглото ѝ до възможния минимум. Зъбното предаване се беше оказало проблем. Той отделяше доста време да мисли за зъбните колела. Топката искаше да се върти много по-бързо, отколкото искаха да се движат колелата. Това вероятно беше метафора за едно или друго нещо.
— И не мога да я накарам да се движи назад — каза той.
— Не се безпокой — рече Симони. — Няма да има нужда да се движи назад. Ами броня?
Ърн махна разсеяно с ръка към работилницата си.
— Това е селска ковачница! — каза той — Това нещо е дълго двайсет стъпки! Захарос не може да прави плочки, по-големи от няколко стъпки на ширина. Опитах се да ги закова за скелета, но той просто рухва под тежестта.
Симони погледна към скелета на парната машина и купчината плочки, нахвърляни до нея.
— Участвал ли си някога в битка, Ърн? — попита той.
— Не. Дюстабанлия съм. Пък и не съм много силен.
— Знаеш ли какво е костенурка?
Ърн се почеса по главата. — Предавам се. Отговорът не е малко влечуго с черупка, нали така? Защото ти знаеш, че аз знам това.
— Искам да кажа бронирана костенурка. Когато нападаш крепост или стена, а врагът хвърля отгоре ти всичко, което има, всеки човек държи щита си над главата си, така че… той… един вид се вклинява във всички останали щитове наоколо. Може да понесе голяма тежест.
— Припокриване — промърмори Ърн.
— Като люспи — рече Симони.
Ърн погледна замислено към каруцата.
— Костенурка — каза той.
— А стенобойната машина? — попита Симони.
— О, това не е проблем — каза Ърн, без да обръща кой знае колко внимание. — Дървесен труп, закрепен в рамка. Голям железен чук. Та казваш, че са само бронзови врати?
— Да. Но много големи.
— Тогава сигурно са кухи. Или пък, изляти бронзови плочи върху дърво. Това бих направил аз.
— И не чист бронз? Всички казват, че е чист бронз.
— И аз това бих казал.
— Моля да ме извините, господа.
Едър мъж пристъпи напред. Беше облечен в униформата на дворцовите стражи.
— Това е Сержант Фъргман — каза Симони. — Да, сержант?
— Портите са подсилени с Клачианска стомана. Заради всичките онези битки по времето на Лъжливия Пророк Зог. И се отварят само навън. Като вратите на шлюзовете по каналите, нали разбирате? Ако ги бутате, те само се затварят още по-здраво.
