Пророкът седеше, подпрял лакти на каменните облегалки на стола, с ръце, сключени пред него, и гледаше Брута с дълъг и бавен поглед.
— Ти си… се възстановил? — каза той, най-сетне.
— Да, господарю — отговори Брута — Но, господарю, аз не мога да бъда епископ, не мога даже…
— Уверявам те, че работата не изисква много интелигентност — каза Ворбис. — Ако беше така, епископите нямаше да могат да я вършат.
Последва нова дълга пауза.
Когато Ворбис отново заговори, звучеше така, сякаш всяка дума се издълбаваше от огромна дълбочина.
— Ние веднъж говорихме, нали така, за природата на реалността?
— Да.
— И за това как често пъти това, което се вижда, не е фундаментално вярно?
— Да.
Нова пауза. Високо над главите им кръжеше орел и търсеше костенурки.
— Сигурен съм, че имаш объркани спомени за нашето пътуване из пустошта.
— Не.
— Само може да се очаква. Слънцето, жаждата, глада…
— Не, господарю. Моята памет не се обърква лесно.
— О, да. Спомням си.
— И аз, господарю.
Ворбис леко завъртя глава и погледна косо към Брута, сякаш той се опитваше да се скрие зад собственото си лице.
— В пустинята ми говори Великият Бог Ом.
— Да, господарю. Наистина. Всеки ден.
— Ти имаш могъща, макар и проста вяра, Брута. Що се отнася до хората, аз съм голям специалист.
— Да, господарю. Господарю?
— Да, мой Брута?
— Намрод каза, че вие сте ме превели през пустинята, господарю.
— Спомняш ли си какво казах за фундаменталната истина, Брута? Разбира се, че си спомняш. Наистина, имаше материална пустиня, но имаше и пустиня на душата. Моят Бог водеше мен, а аз водех теб.
— А! Да. Разбирам.
Високо над главите им, кръжащата точка, която представляваше орелът, като че ли увисна за един миг неподвижно във въздуха. После сви криле и падна…
— Много получих в пустинята, Брута. Много научих. Сега аз трябва да разкажа на света. Такъв е дългът на пророка. Да отиде там, където другите не са били и да донесе истината за това.
… по-бързо от вятъра, целият му мозък и тяло, съществуващи само като мъгла около абсолютната интензивност на целта…
— Не очаквах, че ще се случи толкова скоро. Но Ом водеше стъпките ми. И сега, когато имаме Ценобиаршията, ще… се възползваме от нея.
Някъде по склоновете извън градината, орелът се спусна, вдигна нещо във въздуха и се устреми нагоре…
— Аз съм само един послушник, Лорд Ворбис. Аз не съм епископ, дори и всички да ме наричат така.
— Ще свикнеш.
Понякога се налагаше да мине много време докато някоя мисъл се оформи в главата на Брута, но точно сега се зараждаше една. Тя имаше нещо общо с начина, по който седеше Ворбис, с остротата на гласа му.
Ворбис се страхуваше от него.
Защо аз? Заради пустинята? Кого го интересува? Доколкото знам, винаги е било така — може би именно магарето на Оссори е било, което го е пренесло през пустинята, то е открило водата, то е убило с ритник лъва.
Заради Ефеб? Кой би слушал? Кой би се поинтересувал? Той е Пророкът и Ценобиархът. Той можеше да ме убие ей тъй, без нищо. Всичко, което направи той, е правилно. Всичко, което каже, е вярно.
Фундаментално вярно.
— Имам да ти покажа нещо, което може би ще те развесели — рече Ворбис, като се изправи. — Можеш ли да вървиш?
— О, да. Намрод просто го направи от любезност. Само дето бях изгорял на слънцето.
Докато вървяха нататък, Брута забеляза нещо, което не беше виждал преди. В градината имаше членове на Свещената Стража, въоръжени с лъкове. Стояха в сянката на дърветата или сред храстите — не прекалено видни, но и не съвсем скрити.
Стъпала ги поведоха от градината към лабиринта от подземни тунели и стаи, който лежеше под Храма и, на практика, под цялата Цитадела. Безшумно, двойка стражи се залепи зад тях на почетно разстояние.
Брута последва Ворбис през тунелите към района на работилниците, където ковачници и работилници бяха скупчени около един широк, дълбок светлинен кладенец. Пушек и дим се кълбяха високо около грубо изсечените каменни стени.
Ворбис се насочи директно към голяма ниша, която пламтеше червена със светлината на ковашките огньове. Няколко работници се бяха струпали около нещо широко и извито.
— Ето — каза Ворбис. — Ти какво мислиш?
Това беше морска костенурка.
Леярите бяха свършили добра работа, като се стигне чак до шарките върху черупката и люспите по краката. Беше дълга около осем стъпки.
Когато Ворбис заговори, до ушите на Брута достигна бърз шум.
— Те приказват отровни безсмислици за костенурки, нали така? Мислят си, че живеят на гърба на Гигантска Костенурка. Е, да умрат тогава на нея.
Чак сега Брута видя белезниците, прикрепени към всеки железен крак. Мъж, или пък жена, можеше с огромни усилия да легне проснат върху гърба на костенурката и да бъде здраво окован за китките и глезените.
Той се наведе. Да, отдолу беше пещта. Някои аспекти от мисленето на Квизицията никога не се променяха.
Ще бъдат необходими векове, докато толкова много желязо се нагорещи до точката на болката. Следователно, много време, за да размислиш върху нещата…
— Какво мислиш? — попита Ворбис.
Видение на бъдещето премина през главата на Брута.
— Находчиво — каза той.
— Това ще бъде и полезен урок за всички други, изкушени да се отклонят от пътя на истинското знание — рече Ворбис.
— Кога възнамерявате да, ъ-ъ, го демонстрирате?
— Сигурен съм, че сам ще се яви подходящ случай — отговори Ворбис.
Когато Брута се изправи, Ворбис се беше втренчил в него толкова внимателно, като че ли четеше мислите през цялата му глава.
— А сега, моля те, напусни — рече Ворбис. — Почини си колкото можеш повече… синко.
Брута бавно вървеше през Мястото, потънал дълбоко в непривична мисъл.
— Добър ден, Ваше Преосвещенство.
— Знаеш ли вече?
Дхблах — „Сам-Си-Отсичам-Ръката“ засия над сергията си с хладкия ледено-студен шербет.
— Чух го по „тайната агенция“ — рече той. — Ето, вземете си парче Клачианска Наслада. Безплатно. Оннова пръчка.
Мястото беше по-пълно с хора от обикновено. Дори горещите питки на Дхблах се продаваха като топъл хляб.
