И нещата щяха да се окажат много лоши за пустинника, ако Ангус не беше треснал лъва точно зад ушите с камък.
Брута стоеше в пустинята, само дето пясъкът беше черен, колкото небето и че нямаше слънце, макар че всичко беше ярко осветено.
А! — мислеше си той. Това било значи да сънуваш.
Хиляди хора преминаваха през пустинята. Те не му обръщаха никакво внимание. Вървяха така, сякаш въобще не си даваха сметка, че се намират насред тълпата.
Опита се да им махне с ръка, но беше прикован към мястото. Опита се да говори, но думите се изпариха в устата му.
И тогава се събуди.
Първото нещо, което видя, беше светлината, която се процеждаше през някакъв прозорец. Срещу светлината стояха две ръце, вдигнати в символа на свещените рога.
С известно усилие, докато главата му крещеше от болка, Брута проследи ръцете нагоре по лактите, чак до мястото, където те се свързваха, не много по-надолу от наведената глава на…
— Брат Намрод?
Началникът на послушниците вдигна очи.
— Брута?
— Да?
— Слава на Ом!
Брута проточи врат, за да се огледа.
— Той тук ли е?
— … тук ли е? Как се чувстваш?
— Аз…
Болеше го главата, гърбът му сякаш гореше, а в коленете си чувстваше тъпа болка.
— Беше изгорял много лошо от слънцето — каза Намрод. — А и ударът върху главата ти от падането беше много лош.
— Какво падане?
— … падане. От скалите. В пустинята. Ти си бил с Пророка — каза Намрод. — Ти си вървял с Пророка. Един от моите послушници.
— Спомням си… пустинята… — каза Брута, като внимателно се попипа по главата. — Но… Пророкът…?
— … Пророкът. Хората казват, че може да те направят епископ или даже Йам — рече Намрод. — Има прецедент даже. Най-Святият Свети Боби бе направен епископ, тъй като бе в пустинята с Пророк Оссори, а той бе магаре.
— Но аз не си… спомням… никакъв Пророк. Бяхме само аз и…
— Брута млъкна. Намрод сияеше.
— Ворбис?
— Той ми разказа най-великодушно всичко — каза Намрод. — Аз имах привилегията да бъда на Мястото на Риданията, когато той пристигна. Беше тъкмо след Сестинските молитви. Ценобиархът тъкмо тръгваше за… ами, знаеш, церемонията. И тогава се появи Ворбис. Покрит в прах и водеше магаре. Страхувам се, че ти беше метнат напреки на магарето.
— Не си спомням магаре — каза Брута.
— … магаре. Взел го е от някое стопанство. С него имаше доста голяма тълпа!
Намрод беше порозовял от вълнение.
— И той обяви месеца на Джхадра и двойно покаяние, а Съветът му даде Жезъла и Въжето, а Ценобиархът се оттегли в монашество в Скант!
— Ворбис е осмият Пророк — каза Брута.
— … Пророк. Разбира се.
— А… имаше ли една костенурка? Той спомена ли нещо за костенурка?
— … костенурка? Какво общо имат с това костенурките? — Изражението на Намрод се посмекчи. — Но, разбира се. Пророкът каза, че слънцето ти се е отразило зле. Той каза, че си бълнувал — извини ме — за всякакви странни неща.
— Така ли каза?
Той седя до леглото ти цели три дни. Беше… вдъхновяващо.
— Колко време мина… откакто се върнахме?
— … върнахме? Почти седмица.
— Седмица!
— Той каза, че пътуването много те е изтощило.
Брута се загледа в стената.
— И разпореди да бъдеш заведен при него веднага, щом дойдеш напълно в съзнание — каза Намрод. — Много категоричен беше за това. Интонацията му подсказа, че не е много сигурен за състоянието, в което е съзнанието на Брута дори и сега. — Как мислиш, ще можеш ли да вървиш? Мога да извикам няколко послушника да те носят, ако предпочиташ.
— Трябва да ида да го видя сега?
— … сега. Веднага. Предполагам, че ще искаш да му благодариш.
Брута беше чувал за тези части от Цитаделата само от хорските приказки. Брат Намрод също никога не беше ги виждал. Макар че не беше изрично включен в групата на повиканите, той въпреки това беше дошъл, като се суетеше важно около Брута, докато двама яки послушници го носеха в един вид стол- носилка, използван обикновено от по-грохналите старши духовници.
В средата на Цитаделата, зад Храма, се намираше оградена градина. Брута я погледна с обиграно око. Върху голия камък нямаше и един инч естествена пръст — всяка лопата пръст, в която растяха тези сенчести дървета, задължително беше пренесена на ръка.
Там беше Ворбис, заобиколен от епископи и Йами. Той се огледа, щом Брута се приближи.
— А, моят пустинен спътник — каза той, дружелюбно. — И Брат Намрод, струва ми се. Братя мои, бих искал да ви осведомя, че възнамерявам да издигна нашия Брута до архиепископски сан.
Сред духовниците се разнесе много тих шепот на удивление, последван от прочистване на гърлото. Ворбис погледна към Епископ Трим, който беше архивистът на Цитаделата.
— Ами, формално погледнато, той още не е ръкоположен дори — каза Епископ Трим със съмнение в гласа. — Но ние всички знаем, разбира се, че съществува прецедент.
— Магарето на Оссори — незабавно каза Брат Намрод. Той закри устата си с ръка и се изчерви от срам и неудобство.
Ворбис се усмихна.
— Добрият Брат Намрод е прав — каза той. — Което също не е било ръкоположено, освен ако квалификациите не са били някакси по-свободни по онова време.
Последва хор от нервен смях, такъв, какъвто, винаги се изтръгва от хора, които дължат работата си, а вероятно и живота си на прищявката на човека, който току-що е изтърсил не особено забавната реплика.
— Макар че магарето бе провъзгласено само за епископ — каза Епископ Трим — „Смъртното желание“.
— Една роля, за което то беше висококвалифицирано — остро каза Ворбис. — А сега, напуснете всички. Включително и Протодякон Намрод — добави той. При това внезапно повишение Намрод от червен стана бял като платно. — Но Архиепископ Брута ще остане. Ние искаме да поговорим.
Духовенството се изнесе.
Ворбис седеше върху каменен стол под едно бъзово дърво. То беше огромно и старо, съвсем различно от краткотрайните си роднини извън градината, а плодовете му зрееха.
