Брута беше чувал за пустинниците, които бяха един вид еднопосочни пророци. Те отиваха в пустинята, но не се връщаха обратно, като предпочитаха отшелническия живот в мръсотия и лишения, мръсотия и свети размишления, и пак мръсотия. На мнозина от тях им харесваше да правят живота си даже още по- неудобен като се зазиждаха в килии или живееха, доста подходящо, на върха на някой прът. Омнианската Църква ги насърчаваше, водена от мисълта, че е най-добре да държи лудите колкото се може по-надалеч, където те няма да могат да създават никакви проблеми и където обществото ще се погрижи за тях, доколкото то се състои от лъвове, мишелови и мръсотия.
— Мислех си да добавя още едно колело — каза Свети Унгулант — точно ей-там. Да улавям утринното слънце, де.
Брута се огледа. От всички страни се простираше само гладка скала и пясък докъдето поглед стига.
— Не улавяш ли слънцето навсякъде и непрекъснато? — попита той.
— Но сутрин е много по-важно — каза Свети Унгулант. — Освен това, Ангус казва, че би трябвало да си имаме и вътрешен двор.
— Би могъл да прави барбекю на него — каза Ом, вътре в главата на Брута.
— Хм — каза Брута. — На каква… точно… религия… си светец?
Изражение на неудобство премина по много малкото количество лице между веждите и мустаците на Свети Унгулант.
— Ъ. На никоя, в действителност. Всичко това всъщност беше по-скоро грешка — каза той. — Родителите ми ме кръстили Севриан Ваддеус Унгулант, и тогава, един ден, разбира се, много забавно, някои обърна внимание на инициалите. След това, всичко вглеждаше неизбежно.
Колелото се люлееше леко. Кожата на Свети Унгулант беше почти черна от пустинното слънце.
— Трябваше да науча отшелничеството в движение, разбира се — каза той. — Учех се сам. Изцяло самоук съм. Не можеш да намериш отшелник, който да те научи на отшелничество, защото, разбира се, това разваля цялата работа.
— Ъ… но нали тук е… Ангус? — попита Брута, като се загледа в мястото, където си мислеше, че се намира Ангус, или поне където мислеше, че Свети Унгулант мисли, че е Ангус.
— Сега той е ей тук — остро каза светецът, като посочи друга една част от колелото. — Но той не се занимава с никакво отшелничество. Той не е, как да ви кажа, обучен. Просто ми е компания. Честна дума, щях съвсем да се побъркам, ако го нямаше Ангус да ме ободрява през цялото това време!
— Да… предполагам, че би се побъркал — каза Брута. Той се усмихна към празното пространство, за да покаже съгласие.
— Всъщност, това е доста хубав живот. Часовете са доста дълги, но храната и пиенето си струват.
Брута изпита ясното предчувствие, че знае какво ще последва.
— Бирата достатъчно студена ли е? — попита той.
— Заскрежена до краен предел — отвърна Свети Унгулант, грейнал.
— А печеното прасе?
Усмивката на Свети Унгулант беше вманиачена.
— Цялото кафевичко и хрупкаво по крайчетата, да — каза той.
— Но, предполагам… ядете и някой гущер или змия от време на време, нали?
— Смешно е, че казваш това. Да. Понякога. За малко разнообразие.
— А гъби? — попита Ом.
— Има ли някакви гъби по тия места? — невинно попита Брута.
Свети Унгулант кимна щастливо.
— Да, след годишните дъждове. Червени с жълти точици. Пустинята става наистина интересна след сезона на гъбите.
— Пълна е с гигантски лилави пеещи плужеци? Говорещи кули от пламък? Експлодиращи жирафи? Такива неща ли? — внимателно попита Брута.
— Божичко, ами да — отвърна светецът. — Не знам защо. Мисля, че ги привличат гъбите.
Брута кимна.
— Схващаш, момче — каза Ом.
— Предполагам и че пиеш нещо… вода? — попита Брута.
— Как да ти кажа, странно е, нали — каза Свети Унгулант. — Имам всичките тези чудесни неща за пиене, но толкова често изпитвам това, ъ-ъ, мога да го нарека само жадуване за няколко глътки вода. Можеш ли да обясниш това?
— Трябва да е… малко трудно да го постигнеш — каза Брута, като продължаваше да говори много внимателно, като някой, който чака да се измори уловената от него петдесетфунтова риба на въдица, която може да издържи петдесет и един.
— Наистина, странно — каза Свети Унгулант. — Когато имаш на разположение ледено-студена бира.
— Откъде, ъ, я взимаш? Водата? — попита Брута.
— Знаеш ли каменните растения?
— Онези, с големите цветове?
Ако срежеш месестата част на листата, там се намира до около четвърт кило вода — каза светецът. — Но има вкус на урина, да знаеш.
— Мисля, че ще успеем да понесем това — каза Брута с пресъхнали устни. Той заотстъпва към въжето- стълба, което представляваше връзката на светеца със земята.
— Сигурен ли си, че няма да останеш? — попита Свети Унгулант. — Днес е сряда. В средите ядем прасе-сукалче плюс окъпани в слънце, свежи зеленчуци по избор на главния готвач.
— Ние, ъ-ъ, имаме много работа — отговори Брута, вече наполовина спуснал се по люлеещата а стълба.
— Сладкиши по избор?
— Струва ми се, че може би…
Свети Унгулант погледна тъжно надолу към Брута, който подкрепяше Ворбис нататък в пустошта.
— А след това може би има сос от джоджен! — извика той, свил ръце на фуния. — Не?
Скоро фигурите представляваха само точки върху пясъка.
— Може да има видения на сексуални удово… не, говоря лъжи, това е в петъците… — промърмори Свети Унгулант.
Сега, когато посетителите си бяха отишли, въздухът отново се изпълни със свистенето и воя на малките богове. Бяха билиони.
Свети Унгулант се усмихна.
Той, разбира се, беше луд. От време на време подозираше това. Но той споделяше възгледа, че лудостта не бива да се прахосва. Той ежедневно вечеряше с храната на боговете, пиеше най-редките реколти вина, ядеше плодове, които не само че бяха извън сезона, но и извън реалността въобще. Това, че от време на време се налагаше да отпива глътка възсолена вода и да дъвче странен крак на гущер поради медицински показания, беше ниската цена, която плащаше.
Той се обърна отново към отрупаната маса, която трептеше във въздуха. Всичко това… а единственото, което искаха малките богове, беше някой да знае за тях, някои, който даже да вярва, че те съществуват.
Днес имаше и желе, и сладолед.
— Ще има повече за нас, нали, Ангус?
— Да — отговори Ангус.
В Ефеб битката беше свършила. Не продължи дълго, особено след като се включиха и робите. Имаше твърде много тесни улици, твърде много засади и, най-вече, твърде много ужасна решимост. Обикновено се твърди, че свободните хора винаги побеждават робите, но може би всичко зависи от гледната ти точка.
Освен това, началникът на Ефебианския гарнизон беше декларирал някак нервно, че отсега нататък робството ще бъде отменено, което вбеси робите. Какъв беше смисълът да пестиш, за да станеш свободен, ако няма да можеш да притежаваш роби след това? Освен това, как щяха да се хранят те?
Омнианците не можеха да разберат, а несигурните хора се сражават лошо. А и Ворбис беше заминал.
