Но тази тълпа го накара да се сети за Брута. Тяхното слушане беше като огромна яма, която чака думите му да я напълнят. Проблемът беше, че той говореше философия, а те слушаха безсмислици.
— Вие не можете да вярвате във Великата А’Туин — каза той. — Великата А’Туин съществува. Няма смисъл да се вярва в неща, които съществуват.
— Някой е вдигнал ръка — каза Ърн.
— Да?
— Господине, без съмнение, заслужава си да се вярва само в неща, които съществуват? — каза питащият, който беше облечен в униформа на сержант Свещената Стража.
— Ако те съществуват, не е необходимо да вярвате в тях — каза Дидактилос. — Те просто съществуват. — Той въздъхна. — Какво мога да ви кажа аз? Какво искате да чуете? Аз просто написах това, което хората знаят. Планини се издигат и падат, а под тях Костенурката продължава да плува. Хора живеят и умират, а Костенурката се Движи. Империи растат и се сгромолясват, а Костенурката се Движи. Богове идват и си отиват, но Костенурката продължава да се Движи. Костенурката се Движи.
От тъмнината дойде глас:
— И това наистина е вярно?
Дидактилос сви рамене.
— Костенурката съществува. Светът е плосък диск. Слънцето се завърта около него веднъж всеки ден, като провлачва светлината си след себе си. И това ще продължи да става така, независимо дали вярвате, че е истина или не. То е реално. За истината не знам. Истината е много по-сложна от това. Да ви кажа, мисля, че Костенурката и пет пари не дава дали е истина или не е.
Симони дръпна Ърн на една страна, докато философът продължаваше да говори.
— Те не са дошли да чуят това! Не можеш ли да направиш нещо?
— Моля? — попита Ърн.
— Те не искат философия. Те искат причина, за да тръгнат срещу Църквата! Сега! Ворбис е мъртъв, Ценобиархът е изкуфял, другите по йерархията са заети да си забиват нож един другиму в гърба. Цитаделата е като голяма сплута слива.
— С още малко оси в нея — каза Ърн. — Ти каза, че имате само една десета от армията.
— Но те са свободни хора — каза Симони. — Свободни по убеждения. Ще се бият за нещо по-голямо от петдесет цента на ден.
Ърн погледна надолу към ръцете си. Той често правеше така, когато не беше сигурен за нещо, като че ли те бяха единственото нещо на тоя свят, в което е сигурен.
— Те ще направят шансовете до три към едно преди останалите да разберат какво става — мрачно каза Симони. — Говори ли с ковача?
— Да.
Можеш ли да го направиш?
— Аз… мисля, че да. Не беше това, което аз…
— Те измъчваха баща му. Само затова, защото държал конска подкова в работилницата си, когато всички знаят, че ковачите трябва да си имат своите малки ритуали. И взеха сина му в армията. Но той има много помощници. Ще работят през нощта. Единственото, което трябва да направиш, е да им кажеш какво искаш.
— Направил съм някои скици…
— Добре — каза Симони. — Слушай, Ърн. Църквата се ръководи от хора като Ворбис. Така действа всичко. Милиони хора са умрели за… за нищо, само за лъжи. Можем да спрем всичко това…
Дидактилос беше спрял да говори.
— Оплескал я е — каза Симони. — Можеше да направи каквото поиска с тях. А той просто им каза много факти. Не можеш да вдъхновиш хората с факти. Те се нуждаят от кауза. Нуждаят се от символ.
Напуснаха храма точно преди залез слънце, лъвът беше допълзял до сянката на някакви скали, но се изправи нестабилно на крака, за да ги изпрати.
— Ще ни последва — изпъшка Ом. — Така правят, в продължение на мили наред.
— Ще оцелеем.
— Де да имах твоята увереност.
— А, но аз си имам Бог, в когото да вярвам.
— Никакви разрушени храмове повече.
— Тогава ще има нещо друго.
— И даже няма да има змия за ядене.
— Но аз вървя с моя Бог.
— Не като със закуска, обаче. А и вървиш в неправилна посока.
— Не. Аз продължавам да се отдалечавам от брега.
— Точно това имах предвид.
— Колко далеч може да стигне лъв с такава рана от копие?
— Какво общо има това с всичко?
— Всичко.
А половин час по-късно, като черна сенчеста линия по сребърно лунната пустиня, се появиха следите.
— Войниците са минали оттук. Трябва просто да се върнем по следите. Ако тръгнем натам откъдето идват те, ще стигнем там, където отиваме.
— Никога няма да го направим!
— Пътуваме леко.
— О, да. Те са били натоварени с всичката онази храна и вода, която е трябвало да носят — горчиво каза Ом. — Какво щастие, че нямаме нищо такова.
Брута хвърли поглед към Ворбис. Той вървеше сам сега, стига да го завъртеше леко човек, когато беше необходимо да се смени посоката.
Но дори и Ом трябваше да признае, че следите са някакво облекчение. Донякъде те бяха живи, по същия начин, както ехото е живо. Насам е имало хора и то не отдавна. В света имаше и други хора. Някой, някъде, оцеляваше.
Или не. След около час-два стигнаха до могила отстрани на пътеката. На върха ѝ имаше шлем и сабя, забита в пясъка.
— Много войници са умрели, за да стигнат бързо дотук — каза Брута.
Който и да беше този, който беше намерил достатъчно време да погребе мъртвите, беше начертал и символ в пясъка на могилата. Брута почти очакваше той да е костенурка, но пустинният вятър не беше изтрил съвсем грубата форма на чифт рога.
— Не разбирам това — каза Ом. — Те не вярват наистина, че съществувам, но отиват и слагат нещо такова на гроба.
— Трудно е да се обясни. Мисля, че е, защото вярват, че те съществуват — каза Брута. — Защото са хора, и той е бил човек.
Той измъкна сабята от пясъка.
— За какво ти е това?
— Може да потрябва.
— Срещу кого?
— Може да потрябва.
Един час по-късно лъвът, който куцаше след Брута, също стигна до гроба. Той беше преживял в пустинята цели шестнайсет години, а причината да живее толкова дълго беше, че не беше умрял, а не беше умрял, защото никога не прахосваше полезни протеини. Той започна да копае.
Хората винаги са прахосвали полезните протеини още откакто започнаха да се чудят кой е живял в тях.
Но, като цяло, съществуват и по-лоши места, където да си погребан, отколкото вътрешностите на лъв.
