— Не — отговори Брута.
— Не те ли е страх от смъртта? Ти си човек!
Брута помисли върху това. На няколко крачки оттам, Ворбис се беше втренчил нямо в парчето небе.
— Той е буден. Само дето не говори.
— Кого го интересува? Не съм те молил за него.
— Ами… понякога… когато съм на дежурство на катакомбите… това е такова място, където не можеш да не… искам да кажа, всичките тези черепи и други подобни… и Книгата казва…
— Виждаш ли — каза Ом, с нотка на горчиво тържество в гласа. — Ти не знаеш. Това е което спира всички да се побъркат, несигурността за това, чувството, че всичко може и да се нареди накрая. Но за боговете е различно. Ние знаем. Знаеш ли онази приказка за врабеца, дето летял в стая?
— Не.
— Всички я знаят.
— Не и аз.
— За живота, дето е като врабец, който лети в стая? И навън няма нищо друго, освен тъмнина? И той лети в стаята и има само един миг на топлина и светлина?
— Има ли отворени прозорци? — попита Брута.
— Не можеш ли да си представиш какво е да си този врабец и да знаеш за тъмнината? Да знаеш, че след това няма да има нищо, което да си спомняш, никога, освен този един единствен миг светлина?
— Не.
— Не. Естествено, че не можеш. Но точно това е да си бог. А това място… това е морга.
Брута се огледа наоколо, към древния, сенчест храм.
— Е… а ти знаеш ли какво е да си човек?
Главата на Ом се втурна назад към черупката за един миг, най-близкото, което можеше да направи вместо свиване на раменете.
— В сравнение с бог? Лесно е. Раждаш се. Подчиняваш се на няколко правила. Правиш каквото ти кажат. Умираш. Забравяш.
Брута се втренчи в него.
— Нещо не е наред ли?
Брута поклати глава. После се изправи и се приближи до Ворбис.
Дяконът беше пил вода от шепата на Брута. Но нещо около него говореше, че той е „изключен“. Вървеше, пиеше, дишаше. Или правеше нещо. Тялото му го правеше. Тъмните очи се отваряха, но като че ли не гледаха към нищо, което Брута може да види. Нямаше усещането, че някой гледа през тях. Брута беше сигурен, че ако си тръгнеше и го оставеше, Ворбис щеше да остане да си седи на напуканите плочи, докато много леко падне назад. Тялото на Ворбис присъстваше тук, но местонахождението на съзнанието му по всяка вероятност не можеше да се посочи на никой нормален атлас.
И тъкмо тук, сега и внезапно Брута се почувства толкова самотен, че дори и Ворбис беше добра компания.
— Защо си губиш времето с него? Той е убил хиляди хора!
— Да, но може би си е мислел, че ти го искаш.
— Никога че съм казвал, че искам това.
— Не ти е пукало — каза Брута.
— Но аз…
— Затваряй си устата!
Устата на Ом зина от удивление.
— Можеше да помогнеш на хората — каза Брута. — Само че единственото, което правеше, беше да се размотаваш насам-натам, да бучиш и да се опитваш да накараш хората да се страхуват. Като… като човек, който бие магаре с пръчка. Но хора като Ворбис направиха пръчката толкова хубава, че накрая магарето започва да вярва само в нея.
— Това би могло да свърши работа, като притча — кисело каза Ом.
— Това е истинският живот, за което ти говоря!
— Не съм виновен аз, че хората злоупотребяват с…
— Си! Трябва да си! Щом объркваш мозъците на хората, само защото искаш да вярват в теб, за всичко, което те правят, си виновен ти!
Брута изгледа свирепо костенурката, после се запъти тромаво към купчината чакъл, който преобладаваше в единия край на разрушения храм. Затършува около нея.
— Какво търсиш?
— Ще трябва да си вземем вода — отвърна Брута.
— Няма да намериш нищо — каза Ом. — Хората просто са напуснали. Земята се е свършила и хората са я последвали. Те са взели всичко със себе си. Защо си правиш труда да търсиш?
Брута не му обърна внимание. Под скалите и пясъка имаше нещо.
— Защо да се тормозиш за Ворбис? — скимтеше Ом. — След сто години той така или иначе ще е умрял. Всички ще сме умрели.
Брута задърпа парчето изкривена глина. То излезе и се оказа, че е около две трети от широка купа, счупена точно по средата. Била е широка почти колкото разперените ръце на Брута, но и твърде счупена за да я открадне който и да било.
Не ставаше за нищо. Но някога е ставала за нещо. По края ѝ имаше релефни фигури. Брута се вгледа в тях, за да се развлече с нещо, докато гласът на Ом опяваше в главата му.
Фигурите изглеждаха повече или по-малко човешки. И бяха заети с религиозни действия. Личеше по ножовете (не е убийство, ако го правиш за бог). В средата на купата имаше една по-голяма фигура, очевидно важна, някакъв бог, за когото го правеха…
— Какво? — каза той.
— Казах, че след сто години всички ще сме умрели.
Брута се загледа във фигурите около купата. Никой не знаеше кой е бил техният бог, а и те си бяха отишли. Лъвове спяха в свещените места и…
… Chilopoda aridius, обикновената пустинна стоножка, обитаващата паметта му библиотека се обади…
… сгушени под олтара.
— Да — каза Брута. — Ще бъдем. — Той вдигна купата над главата си и се обърна.
Ом се сгуши в черупката си.
— Но тук… — Брута изскърца със зъби, като се олюля под тежестта. — И сега…
Той хвърли купата. Тя се приземи срещу олтара. Късчета древни грънци се разхвърчаха нагоре и издрънчаха отново по пода. Ехото забуча из храма.
— … ние сме живи!
Той вдигна Ом, който напълно се беше прибрал в черупката си.
— И ще стигнем до вкъщи. Всички — каза той — Знам го.
— Написано е, нали? — попита Ом с приглушен глас.
— Казано е. А ако се пазариш — костенурчата черупка е много добър съд за вода, предполагам.
— Няма да посмееш.
— Кой знае? Бих могъл. След сто години всички ще сме умрели, ти го каза.
— Да! Да! — отчаяно каза Ом. — Но тук и сега…
— Точно така.
Дидактилос се усмихна. Това не беше нещо, което лесно му се удаваше. Не че той беше мрачен човек, но не можеше да види усмивките на другите. Необходими бяха няколко десетки мускулни движения за да се усмихнеш, а не получаваше нищо в замяна.
Беше говорил много пъти пред тълпите в Ефиб, но те неизменно се състояха от други философи, чиито викове „Адски тъпо!“, „Ти си го измисляш сега!“ и други подпомагащи дебата бележки, винаги го улесняваха. Това беше, защото никой не обръщаше наистина внимание. Те просто разработваха това, което щяха да кажат след него.
