… Искаме…
Ом отговори: — Мой. Те бяха хиляди. Да, той беше по-силен, имаше вярващ, но те изпълваха небето като скакалци. Копнежът им се изля върху него с тежестта на горещо олово. Единственото предимство беше, че малките богове не споделят виждането за съвместна работа. Това беше лукс, който се появява с еволюцията.
… Искаме…
Мой!
Чуруликането се превърна във вой.
Но вие можете да вземете другия — каза Ом.
… Тъп, жесток, ограничен, затворен…
Знам, каза Ом. Но този е мой!
Психическият вик отекна из пустинята. Малките богове побегнаха.
С изключение на един.
Ом усещаше, че той не се беше блъскал в тълпата, а леко беше кръжал над парче побеляла на слънцето кост. Нищо не беше казал.
Той насочи вниманието си към него.
Ти. Мой!
Знам, каза малкият бог. Той познаваше речта, истинската божествена реч, макар че говореше така, сякаш всяка дума е била изчегъртана от ямата на паметта.
— Кой си ти? — попита Ом.
Малкият бог се размърда.
Някога имаше един град, каза малкият бог. И не само град. Империя от градове. Аз, аз, аз си спомням, че имаше канали и градини. Имаше езеро. Имаха плаващи градини по езерото, спомням си. Аз, аз. И имаше храмове. Такива храмове, за които ти можеш само да си мечтаеш. Големи пирамидални храмове, които стигаха до небето. Хиляди бяха принасяни в жертва. За още по-голямата слава.
На Ом му стана лошо. Това не беше просто малък бог. Това беше малък бог, който не винаги е бил малък…
Кой беше ти?
Имаше и храмове. Аз, аз, мен. Такива храмове, за каквито ти можеш само да мечтаеш. Големи пирамидални храмове, които стигаха до небето. Славата. Хиляди бяха принасяни в жертва. Мен. За по- голяма слава.
И имаше храмове. Мен, мен, мен. По-голяма слава. Такива храмове на славата, за които ти можеш да си мечтаеш. Големи пирамидални измислени храмове, които стигаха до небето. Мен, мен. Принесен в жертва. Сън. Хиляди бяха принесени в жертва. За мен за още по-голяма слава.
Ти си бил техният Бог? — успя да каже Ом.
Хиляди бяха принесени в жертва. За по-голямата слава.
Чуваш ли ме?
Хиляди принесоха в жертва на по-голяма сила. Мен, мен, мен.
Как се казваше? — изкрещя Ом.
— Казваше?
Над пустинята задуха горещ вятър и размести няколко песъчинки. Ехото от един изгубен бог беше отвято, като се премяташе по пътя, докато изчезна сред скалите.
Кой беше ти?
Отговор не последва.
Това е, което става, помисли си Ом. Да си малък бог беше лошо, с изключение на времето, когато почти не знаеш, че е лошо, защото тогава едва ли въобще знаеш нещо, но през цялото време имаше нещо, което може би беше само червеят на надеждата, знанието и вярата, че един ден може да си нещо повече от това, което си сега.
Но колко по-зле е да си бил бог и сега да си само димящ вързоп спомени, който се рее напред-назад из пясъците, направени от натрошените камъни на твоите храмове…
Ом се обърна и на крачета-пънчета влезе целенасочено в пещерата, докато не стигна до главата на Брута, и я побутна.
— Сст?
— Само проверявам дали още си жив.
— Фхлг.
— Добре.
Ом се затътри обратно до наблюдателния си пост при входа на пещерата.
Говореше се, че в пустинята има оазиси, но те никога не бяха два пъти на едно и също място. Пустинята не можеше да се картографира. Тя изяждаше картографите.
И лъвовете правеха същото. Ом си ги спомняше. Мършави, не като лъвовете в степта на Хоуондаланд. По-скоро вълк, отколкото лъв, по-скоро хиена, отколкото и това. Не бяха смели, а с някаква злобна, колеблива страхливост, която беше много по-опасна…
Лъвове.
— О, боже…
Той трябваше да намери лъвове.
Лъвовете пиеха.
Брута се събуди, когато следобедната светлина се влачеше през пустинята. В устата си имаше вкус на змия.
Ом го буташе по ходилото.
— Ставай, ставай, пропускаш най-хубавата част от деня.
— Има ли малко вода? — пресипнало попита Брута.
— Ще има. Само на пет мили оттук. Удивителен късмет.
Брута се изправи. Болеше го всеки мускул.
— Откъде знаеш?
Усещам я. Аз съм бог, да ти кажа.
— Ти каза, че можеш да надушваш само мозъци.
Ом изруга. Брута не забравяше нищо.
— По-сложно е от това — излъга Ом. — Довери ми се. Хайде, докато има още малко здрач. И не забравяй Господин Ворбис.
Ворбис се беше свил на кълбо. Той погледна към Брута с нефокусиран поглед, и се изправи като човек, който още спи, когато Брута му помогна.
— Мисля, че може да се е отровил — каза Брута. — Има морски животни с жила. И отровни корали. Той непрекъснато си движи устните, но не мога да разбера какво се опитва да каже.
— Доведи го — каза Ом. — Доведи го. О, да.
— Ти снощи искаше да го изоставя — каза Брута.
— Така ли? — попита Ом, черупката му — самата невинност. — Е, може би съм бил в Етиката. Променил съм си сърцето. Виждам, че има смисъл той да е с нас сега. Добрият, стар Ворбис. Вземи го.
Симони и двамата философи стояха на върха на канарата и гледаха през прегорелите ниви на Омниа към далечната скала на Цитаделата. Поне двама от тях гледаха.
— Дайте на мен лост и място, където да застана и аз ще смачкам това място като яйце — каза Симони, Докато водеше Дидактилос надолу по тясната пътека.
— Изглежда голяма — каза Ърн.
— Виждате ли проблясването? Онова там са вратите.
— Изглеждат масивни.
— Чудех се за лодката — рече Симони. — Начинът, по който се движеше. Нещо такова би могло да разбие вратите, не съм ли прав?
— Ще трябва да наводниш долината — каза Ърн.
