— Великият Бог? — каза той.
Някъде там имаше сянка. Пустинята не можеше да продължава вечно.
Слънцето залязваше бързо. Известно време, Ом знаеше това, горещината щеше да струи от пясъка и собствената му черупка щеше да я запази, но това скоро щеше да премине и тогава щеше да последва горчивата пустинна нощ.
Вече се появяваха звезди, когато той откри Брута.
Беше изпуснал Ворбис малко по-настрани.
Ом се примъкна до ухото на Брута.
— Ей!
Никакъв звук и никакво движение. Ом ръгна леко Брута в главата, после погледна към напуканите устни.
Зад себе си чу шум от кълване.
Скалби изследваше Брутовите пръсти на краката, но проучванията ѝ бяха прекъснати, когато една костенурча челюст се сключи около крака ѝ.
— Аз стар уу, опеле ууг!
Скалби се оригна от ужас и се опита да отлети, но една целенасочена костенурка, увиснала на един крак, ѝ попречи да го стори. Ом полетя с нея, подскачайки по пясъка, няколко стъпки, преди да я пусне.
Опита се да се изплюе, но устните на костенурките не са предназначени за това.
— Мразя всички птици — каза той във вечерния въздух.
Скалби го наблюдаваше укорно от върха на една дюна. Тя напери купчината си мазни пера с изражението на някой, който е готов да чака цяла нощ, ако е необходимо. Колкото е необходимо.
Ом допълзя обратно при Брута. Е, все още дишаше.
Вода…
Богът помисли малко. Да порази живата скала. Това беше един от начините. Да накара вода да потече… никакъв проблем. Това беше само въпрос на молекули и вектори. Водата имаше естествената склонност да тече. Просто трябва да се погрижиш тя да потече тук, а не там. Никакъв проблем за един бог във върхово състояние.
Как се прави това от гледна точка на костенурката?
Костенурката се довлече до дъното на дюната и после повървя нагоре-надолу няколко минути. Най- накрая избра място и започна да копае.
Това не беше справедливо. Преди беше жестоко горещо. Сега замръзваше от студ.
Брута отвори очи. Пустинни звезди, ослепително бели, го гледаха отгоре. Езикът му сякаш изпълваше цялата му уста. Така, какво беше сега…
Вода.
Той се преобърна. Преди имаше гласове в главата му, а сега имаше гласове извън главата му. Бяха слаби, но определено бяха там, и отекваха тихо над осветените от луната пясъци.
Брута изпълзя с мъка към подножието на дюната. Там имаше купчина. Всъщност, имаше няколко купчини. Приглушеният глас идваше от една от тях. Той се примъкна още по-близо.
В купчината имаше дупка. Някъде далече под земята някой ругаеше. Думите бяха неясни, тъй като отекваха напред назад по тунела, но най-общият ефект не можеше да бъде сбъркан.
Брута се стовари тежко на земята и загледа.
След няколко минути нещо се раздвижи в отвора на дупката и се появи Ом, покрит с нещо, което, ако това не беше пустиня, Брута би нарекъл кал.
— О, ти ли си — каза костенурката. — Откъсни си малко от робата и ми я подай.
Като насън, Брута се подчини.
— Никак не е лесно да се обърнеш там долу — рече Ом. — Да знаеш.
Той взе парцала със зъби, внимателно се оттегли назад и изчезна надолу в дупката. След няколко минути се върна, като продължаваше да влачи парцала.
Беше прогизнал. Брута остави течността да капе в устата му. Тя имаше вкус на кал, пясък и на евтина кафява боя, а и леко на костенурка, но той би изпил цял галон от нея. Би могъл и да плува в язовир от нея.
Той откъсна още едно парче, което Ом да свали долу.
Когато Ом отново се появи, Брута беше коленичил до Ворбис.
— Шестнайсет крачки дълбочина! Шестнайсет скапани крачки! — изкрещя Ом. — Не я прахосвай за него! Още ли не е умрял?
— Има треска.
— В цялото ни нещастие само той липсва!
— Ние все още го водим в Омниа.
— Ти си мислиш, че ще стигнем дотам? Без храна? Без вода?
— Но ти намери вода. Вода в пустинята.
— В това няма никакво чудо — отвърна Ом. — Близо до брега е дъждовният сезон. Потоци. Вади. Пресъхнали речни корита. Получаваш вода — добави той.
— На мен ми звучи като чудо — изграчи Брута. — Само защото можеш да го обясниш, не означава, че пак не е чудо.
— Е, там долу няма храна, от мен да го знаеш — каза Ом. — Няма нищо за ядене. Нищо и в морето, ако отново успеем да го намерим. Познавам пустинята. Скалисти хребети, които трябва да заобиколиш. Всичко те отклоняла от пътя ти. Дюни, които се местят през нощта… лъвове… други неща…
… богове.
— Какво искаш да направим тогава? — попита Брута. — Ти каза по-добре живи, отколкото мъртви. Искаш ли да се върнем в Ефеб? Там ще бъдем известни, ти как мислиш?
Ом мълчеше.
Брута кимна.
— Донеси още вода, тогава.
По-добре беше да се пътува през нощта, с Ворбис — на едното рамо и Ом под другата ръка.
По това време на годината…
… блясъкът в небето ей там е Аврора Корсалис, централните светлини, където магическото поле на Света на Диска непрекъснато се разрежда сред върховете на Кори Селести, централната планина. А по това време на годината слънцето се издига над пустинята в Ефеб и над морето в Омниа, така че, дръж централните светлини отляво и залязващото слънце зад гърба…
— Ходил ли си някога в Кори Селести? — попита Брута.
Ом, който клюмаше в студа, се стресна и се събуди.
— Ъ?
— Там живеят боговете.
— Ха! Има да ти разправям — мрачно каза Ом.
— Какво?
— Мислят си, че са толкова велики и елитни!
— Значи ти не си живял там горе?
— Не. Трябваше да съм бог на бурята или нещо такова. Трябва да имаш цял куп вярващи, за да живееш на Благородническия Хълм. Трябва да си антропоморфна персонификация, или нещо такова.
— И значи не просто един обикновен Велик Бог?
Е, това беше пустинята. И Брута щеше да умре.
— Освен това мога да ти кажа — промърмори Ом. — Така или иначе няма да оцелеем … Как да ти кажа, всеки бог е Велик Бог за някого. Аз никога не съм искал да съм чак толкова велик. Шепа племена, град или два. Не искам чак толкова много, нали?
— В империята има два милиона души — каза Брута.
