— Вървят заедно със змиите.
— Отровни ли са?
— Познай.
„Безименната Лодка“ се носеше леко напред, а вятърът изпълваше робата на Ърн, прикрепена към мачта, направена от парченца от скелета на сферата, свързани едно за друго с каишките от сандалите на Симони.
— Струва ми се, че знам какво се обърка — рече Ърн — Елементарен проблем на свръхскоростта.
— Свръхскорост! Та ние излязохме от водата! — каза Симони.
— Има нужда от някакво регулиращо устройство — каза Ърн, като потърка някакво устройство отстрани на лодката. — Нещо, което би отваряло клапана, ако има твърде много пара. Мисля, че бих могъл да направя нещо с чифт въртящи се топки.
— Смешно е да го казваш — рече Дидактилос. — Когато усетих, че излизаме от водата и сферата експлодира, аз съвсем ясно почувствах моята…
— Това скапано нещо за малко не ни уби! — каза Симони.
— Така че, следващото ще е по-добро — рече Ърн, весело. Той изследва далечния бряг.
— Защо не акостираме тук някъде? — попита той.
— Пустинният бряг? — рече Симони. — За какво? Няма нищо за ядене, нищо за пиене, лесно е да изгубим посоката. Омниа е единствената посока в този вятър. Можем да акостираме от тази страна на града. Познавам хора. А тези хора познават други хора. Из цялата Омниа има хора, които познават хора. Хора, които вярват в Морската Костенурка.
— Знаеш ли, никога не съм си поставял за цел хората да вярват в Морската Костенурка — нещастно каза Дидактилос. — Това е просто една голяма костенурка. Просто съществува. Нещата просто стават по този начин. Не мисля, че на Костенурката въобще ѝ пука. Просто си мислех, че може да е хубава идея да седнеш и да напишеш нещата и да ги обясниш малко.
— Хората седяха будни цяла нощ, на стража, докато другите хора преписваха копията си — каза Симони, без да му обръща внимание. — Предаваха ги от ръка на ръка! Всеки правеше копие и го предаваше нататък! Като огън, който се разпространява под земята!
— Означава ли това, че има много копия? — предпазливо попита Дидактилос.
— Стотици! Хиляди!
— Предполагам, че вече е твърдо късно да поискам, да речем, пет процента върху печалбата? — каза Дидактилос, като за един миг изглеждаше обнадежден. — Не. Може би и дума не може да става, предполагам. Не. Забрави, че съм попитал.
Няколко летящи риби изскочиха със свистене от водата, преследвани от делфин.
— Все ми е малко мъчно за младия Брута — каза Дидактилос.
— Свещениците са свободно заменими — каза Симони. — Има ги толкова много.
— У него бяха всичките ни книги — каза Ърн.
— Вероятно ще изплава на повърхността с всичкото това знание в него — каза Дидактилос.
— Все едно, той беше луд — рече Симони. — Видях го да шепне на онази костенурка.
— Де да беше още с нас. Хубаво месо има по тия животинки — каза Дидактилос.
Не беше кой знае каква пещера, просто голяма вдлъбнатина, издялана от безкрайните пустинни ветрове и, много-много отдавна, даже и от вода. Но беше достатъчна.
Брута коленичи на каменния под и вдигна камъка над главата си.
В ушите си чуваше бръмчене, а очните си ябълки чувстваше, като че ли са ги сложили в пясъка. Никаква вода от залез слънце насам и никаква храна от стотици години насам. Трябваше да го направи.
— Съжалявам — каза той, — и стовари камъка отгоре.
Змията го беше наблюдавала много внимателно, но в утринното си вцепенение беше прекалено бавна, за да се изплъзне. Звукът от размахването беше такъв, че Брута знаеше, съвестта щеше да му го напомня хиляди пъти отново и отново.
— Добре — каза Ом до него. — Сега я одери и не прахосвай сока. Запази и кожата.
— Не исках да го правя — каза Брута.
— Погледни го от друга страна — рече Ом, — ако беше влязъл в пещерата без мен, за да те предупредя, сега щеше да лежиш на пода с ходила, големи колкото гардероб. Направи го на другите, преди да са го направили на теб.
— Това даже не е много голяма змия — каза Брута.
— И тогава, докато се гърчиш в неописуема агония, си представяш всички неща, които би направил на проклетата змия, ако пръв я беше докопал — каза Ом. — Е, желанието ти беше изпълнено. Не давай от нея на Ворбис — добави той.
— Той има лоша треска. Не престава да бълнува.
— Наистина ли мислиш, че ще го замъкнеш обратно в Цитаделата и те ще ти повярват? — попита Ом.
— Брат Намрод винаги казваше, че може да ми се има голямо доверие — рече Брута. Той разби камъка в стената на пещерата, за да направи грубо режещо острие и внимателно започна да разчленява змията. — Така или иначе, нищо друго не мога да направя. Не мога просто да го оставя.
— Напротив, можеш — каза Ом.
— Да умре в пустинята?
— Да. Лесно е. Много по-лесно отколкото да не го оставиш да умре в пустинята.
— Не.
— Така правят нещата в Етиката, нали? — саркастично попита Ом.
— Не знам. Аз така ги правя.
„Безименната Лодка“ се поклащаше в едно дере между скалите. Отвъд брега имаше ниска скала. Симони се покатери до нея, до мястото, където философите се бяха сгушили от вятъра.
— Познавам този район — каза той. — На няколко мили сме от селото, където живее един приятел. Единственото, което трябва да направим, е да изчакаме, докато настъпи нощта.
— Защо правиш всичко това? — попита Ърн. — Искам да кажа, какъв е смисълът?
— Чувал ли си някога за страната, наречена Истанция? — попита Симони. — Не беше много голяма. Нямаше нищо, което някой друг да поиска. Беше просто място, където живееха хора.
— Омниа я завладя преди петнайсет години — каза Дидактилос.
— Точно така. Моята страна — каза Симони. — Тогава бях само момче. Но няма да забравя. Нито пък другите. Съществуват много хора, които имат причина да мразят Църквата.
— Видях те да стоиш близо до Ворбис — каза Ърн. — Мислех си, че го пазиш.
— О, да, това правех — отвърна Симони. — Не искам някой друг да го убие, преди да го направя аз.
Дидактилос уви тогата си около себе си и потрепери.
Слънцето беше приковано към медния купол на небето. Брута дремеше в пещерата. В своя си ъгъл Ворбис се мяташе и въртеше.
Ом седеше и чакаше на входа на пещерата.
Чакаше с нетърпение.
Чакаше с ужас.
И те дойдоха.
Дойдоха изпод парчетиите камък и от цепнатините в скалата. Те изникнаха от пясъка, изпопадаха от трептящото небе. Въздухът се изпълни с гласовете им, слаби като шепот на комари.
Ом се наостри.
Езикът, който той говореше, не беше като езика на високите богове. Това трудно можеше да се нарече език въобще. То беше просто модулация на желания и апетити, без съществителни и с едва няколко глагола.
