— Да. Доста добре, а? Да започнеш от един единствен овчар, който чува гласове в главата си и да свършиш с два милиона души.
— Но ти никога не си правил нищо с тях — каза Брута.
— Като какво например?
— Ами… да им казваш да не се избиват един друг, такива неща…
— Всъщност никога не съм се замислял за това. Защо пък трябва да им казвам това?
Брута затърси нещо, което да допадне на божията психология.
— Ами, ако хората не се избиваха един друг, щеше да има повече хора, които да вярват в теб? — предложи той.
— Това е основание — съгласи се Ом. — Интересно основание. Хитро.
Брута вървеше в мълчание. По дюните проблясваше скреж.
— Чувал ли си някога за Етиката? — попита той.
— Това беше никъде в Хоуондаланд, нали така?
— Ефебианците много се интересуваха от нея.
— Може би е мислене за нападение.
— Те май много мислеха за нея.
— Може би дългосрочна политика.
— Обаче, аз не мисля, че това е място. То има общо по-скоро с начина на живот на хората.
— Какво, да се мотаеш насам-натам по цял ден, докато робите вършат същинската работа? От мен го запомни, щом видиш група копелета да се мандахерцат наоколо и да говорят за истина, красота и там, за най-добрия начин да атакуваш Етиката, можеш да си обзаложиш сандалите, че е само защото десетки други нещастни копелета вършат истинската работа там, докато тия педали си живеят като…
— … богове? — рече Брута.
Настъпи ужасна тишина.
— Аз щях да кажа царе — каза Ом, с укор.
— Звучи ми малко като богове.
— Царе — натърти Ом.
— Защо са им на хората богове? — упорстваше Брута.
— О, трябва да имаш богове — каза Ом със сърдечен, сериозен глас.
— Но именно боговете се нуждаят от хора — каза Брута. — Да вярват. Ти го каза.
Ом се поколеба.
— Е, добре — каза той. — Но хората трябва да вярват в нещо. Да? Искам да кажа, защо иначе се гърми?
— Гръмотевиците — каза Брута, а очите му леко блестяха, — не знам…
… се причиняват от облаци, които се сблъскват; след светкавицата във въздуха се появява дупка, и по този начин от облаците, които се втурват да запълнят дупката и се сблъскват, се поражда звукът, в съответствие с точните кълбесто-динамични принципи.
— Гласът ти става много смешен, когато цитираш — каза Ом. — Какво означава пораждам?
— Не знам. Никой никога не ми е показвал речник.
— Все едно, това е само обяснение — каза Ом. — Това не е причина.
— Баба ми казваше, че гръмотевицата се причинява от Великия Бог Ом, когато си събува сандалите — рече Брута. — В онзи ден, когато го каза, беше в странно настроение. Почти се усмихна.
— Метафорично казано е точно — каза Ом. — Но аз никога не съм гърмял. Разграничение, нали разбираш. Скапаният Сляп Айо „С Големия Чук“, на Благородническия Хълм, се занимава с всичкото гърмене.
— Аз пък си мислех, че ти каза, че има стотици богове на гръмотевиците — каза Брута.
— Да. И той представлява всички тях. Рационализация. Две племена се сливат, и двете си имат богове на гръмотевиците, нали така? И боговете един вид се събират — знаеш ли как се делят амебите?
— Не.
— Ами, по същия начин, само че обратното.
— Аз обаче пак не разбирам как може един бог да е сто богове на гръмотевиците. Те всички изглеждат различно…
— Изкуствени носове.
— Какво?
— И различни гласове. Случайно знам, че Айо има седемдесет различни чука. Не е много известно. Съвсем същото е и с богините-майки. Има само една. Има много перуки и, естествено, удивително е, какво можеш да направиш с един сутиен с подплънки.
В пустинята цареше абсолютна тишина. Звездите, леко размазани от влагата на голямата височина, представляваха миниатюрни, неподвижни розетки.
Далеч, към това, което Църквата наричаше Високия Полюс, и за което Брута започваше да мисли като за Центъра, небето мъждукаше.
Брута остави Ом на земята и положи Ворбис на пясъка.
Абсолютна тишина.
На мили разстояние — нищо, с изключение на това, което беше донесъл със себе си. Трябва това да беше начина, по който са се чувствали пророците, когато вървят из пустинята да намерят… каквото и да беше нещото, което намираха, и да говорят с… който беше оня там, с когото говореха.
Той чу Ом, леко раздразнено, да казва:
— Хората трябва да вярват в нещо. Може и да са Богове. Какво друго може да бъде?
Брута се засмя.
— Знаеш ли — рече той. — Аз мисля, че вече не вярвам в нищо.
— С изключение на мен!
— О, аз знам, че ти съществуваш — каза Брута. Той усети как Ом леко се успокои. — Има нещо в костенурките. В костенурки мога да вярвам. Те изглежда могат да съществуват в изобилие някъде. С боговете по принцип имам проблем.
— Виж какво, ако хората престанат да вярват в боговете, те ще повярват във всичко — каза Ом. — Ще повярват в парната топка на младия Ърн. В каквото и да е.
— Хмм.
Зелен проблясък в небето посочи, че светлината на зората яростно гони слънцето.
Ворбис простена.
— Не знам защо не се буди — рече Брута. — Не намирам счупени кости.
— Откъде знаеш?
— Един от Ефебианските ръкописи беше само за кости. Нищо ли не можеш да направиш за него?
— Защо?
— Ти си бог.
— Ами, да. Ако бях достатъчно силен, може би щях да успея да го поразя с мълния.
— Аз пък си мислех, че Айо прави мълниите.
— Не, само гръмотевиците. Имаш право да правиш толкова светкавици, колкото си искаш, но за гръмотевиците трябва да сключиш договор.
Сега хоризонтът представляваше широка златна ивица.
— Ами дъжда? — попита Брута. — Ами нещо полезно?
В дъното на златото се появи сребърна линия. Слънчевата светлина препускаше към Брута.
— Това беше много обидна забележка — каза костенурката. — Забележка, изречена така, че да нарани.
В светкавично нарастващата светлина Брута видя един от скалистите острови малко настрани. Разбитите му на пясък колони предлагаха единствено и само сянка, но сянката, винаги на разположение в големи количества в дълбините на Цитаделата, тук и сега не достигаше.
— Пещери? — попита Брута.
— Змии.
— Но все пак пещери?
