— Искам да кажа, ако беше на колела.
— Ха да — саркастично отвърна Ърн. Денят се беше оказал много дълъг. — Да, ако имах ковачница и половин дузина ковачи и много помощ. Колела? Няма проблеми. Но…
— Ще трябва да видим какво можем да направим — каза Симони.
Слънцето беше на хоризонта, когато Брута, с ръка около раменете на Ворбис, стигна до следващия скалист остров. Беше по-голям от този със змията. Вятърът беше издялал камъните в мрачни, невероятни форми, подобни на пръсти. Имаше даже растения, втъкали се в цепнатините на скалата.
— Някъде има вода — каза Брута.
— Винаги има вода, даже и в най-лошите пустини — каза Ом. — Един, е, може би два инча дъжд на година.
— Подушвам нещо — каза Брута, а краката му престанаха да тъпчат пясъка и захрупаха по варовиковия сипей около каменните блокове — Нещо смрадливо.
— Вдигни ме над главата си.
Ом разгледа скалите.
— Така. А сега ме свали долу. И тръгни към онази скала, която изглежда като… която изглежда много неочаквано, наистина.
Брута се вгледа.
— Да, така изглежда — изграчи той, най-накрая. — удивително е като си помислиш, че е била издълбана от вятъра.
— Богът на ветровете има чувство за хумор — каза Ом. — Макар че е доста посредствено.
Близо до подстъпите на скалата с течение на годините бяха нападали огромни плочи, образувайки грапава купчина със сенчести отвори тук-таме.
— Онази миризма… — започна Брута.
— Може би животни идват да пият от водата — каза Ом.
Кракът на Брута се удари в нещо жълтеникавобяло, което отскочи настрани сред скалите с шум като от торба с кокосови орехи. В душната празна тишина на пустинята отекна силно.
— Какво беше това?
— Определено не беше череп — излъга Ом. — Не се безпокой…
— Навсякъде има кости!
— Е и? Ти какво очакваше? Това е пустиня! Хората умират тука! Това е много популярно занимание по тези места!
Брута вдигна една кост. Той беше, както добре знаеше, глупав. Но хората не си глозгаха сами костите след като умрат.
— Ом…
— Тук има вода! — извика Ом. — Ние се нуждаем от нея! Но… може би съществуват един-два проблема.
— Какви проблеми?
— Като при естествените опасности!
— Като например…?
— Ами, нали знаеш лъвовете? — отчаяно попита Ом.
— Тук има лъвове?
— Ами… малко.
— Малко лъвове?
— Само един лъв.
— Само един…
— … по принцип самотно създание. Най-страшни са старите мъжкари, които са изтиквани в най- неприветливите райони от по-младите си съперници. Те са зли по нрав, коварни и в крайна нужда губят всякакъв страх от човека…
Споменът избледня, като отпусна гласните струни на Брута.
— Такъв ли е и този? — довърши Брута.
— Въобще няма да ни забележи, щом се нахрани — рече Ом.
— Да?
— Те заспиват.
— След като се нахранят…?
Брута обърна поглед към Ворбис, който беше проснат до една скала.
— Нахранен? — повтори той.
— Това ще бъде добро дело — каза Ом.
— За лъва — да! Ти искаш да използваме него като примамка?
— Той няма да оцелее в пустинята. Освен това е причинил много повече злини на хиляди хора. Ще умре за добра кауза.
— Добра кауза?
— На мен ми харесва.
Чу се ръмжене, някъде откъм канарите. Не беше високо, но беше звук със сила в него. Брута отстъпи назад.
— Ние не хвърляме хора на лъвовете ей-така!
— Той го прави.
— Да. Но аз не.
— Добре, ще се качим върху някоя от плочките и когато лъвът започне да го яде, можеш да му разбиеш главата с камък. Може би ще се отърве само с ръка или крак по-малко. Въобще няма да усети, че му липсва.
— Не! Не можеш да причиниш това на хората, само защото са безпомощни!
— Знаеш ли, не се сещам за по-подходящ момент?
Чу се ново ръмжене откъм скалистата купчина. Звучеше по-близо.
Брута погледна отчаяно надолу към разпилените кости. Сред тях, полускрита сред останките, имаше сабя. Беше стара и не добре направена и ерозирала от пясъка. Той я вдигна предпазливо за острието.
— Другия край — каза Ом.
— Знам!
— Можеш ли да я използваш?
— Не знам!
— Наистина се надявам, че схващаш бързо.
Лъвът се появи. Бавно.
Пустинните лъвове, знае се, не са като лъвовете от степта. Те са били там и тогава, когато голямата пустиня е била зелена гора11. После е имало един период от време, когато са се излежавали през по-голямата част от деня, изглеждали са величествени, помежду редовните хранения с кози12. Но гората се превърнала в шубрак, шубракът се превърнал в, ами, по-беден шубрак, а козите, хората и, в крайна сметка, дори и градовете, се изнесли.
Лъвовете останали. Винаги се намира нещо, което да изядеш, стига да си достатъчно гладен. На хората все още им се налагаше да прекосяват пустинята. Имаше гущери. Имаше и змии. Не че беше кой знае каква екологична ниша, но лъвовете се държаха за нея като неумолимата смърт, което беше точно това, което се случваше на повечето хора, срещнали пустинен лъв.
Някой вече беше срещнал този.
Гривата му беше сплъстена. Стари белези от рани кръстосваха кожата му. Той се помъкна към Брута като задните му крака се влачеха безполезни.
— Ранен е — каза Брута.
— О, добре. А и има сума ти ядене по него — каза Ом. — Малко е жилаво, но…
Лъвът рухна, а гръдният му кош се надигаше като скара за препечен хляб. Копие стърчеше от хълбока му. Мухи, които винаги могат да намерят нещо за ядене в пустинята, летяха на рояк над него.
Брута остави сабята. Ом заби глава в черупката си.
