На скалистите острови имаше змии и гущери. Те вероятно бяха много питателни и всяка една беше, по свой собствен начин, взривяване на вкуса.
Нямаше повече вода.
Но имаше растения… повече или по-малко. Те приличаха на групи камъни, с изключение на местата, където няколко бяха издигнали централен цветен клас, яркорозово и лилаво на утринната светлина.
— Откъде взимат водата?
— Фосилни морета.
— Вода, която се е превърнала в камък?
— Не. Вода, която е потънала надолу преди хиляди години. Чак в най-долния пласт.
— Можеш ли да изкопаеш дотам?
— Не ставай глупав.
Брута хвърли поглед от цветето към най-близкия каменист остров.
— Мед — каза той.
— Какво?
Пчелите имаха гнездо високо отстрани на една остра скала. Жуженето можеше да се чуе още от основата. Нямаше никакъв начин да се изкачиш догоре.
— Добър опит — каза Ом.
Слънцето беше високо. Скалите вече бяха топли от лъчите му.
— Почини си малко — любезно каза Ом. — Аз ще наблюдавам.
— За какво ще наблюдаваш?
— Ще наблюдавам и ще разбера.
Брута заведе Ворбис в сянката на голям заоблен камък и внимателно го сложи на земята. След това и той легна.
Жаждата не беше още толкова страшна. Той бе пил от локвата в храма, чак докато коремът му не забълбука така, все едно се разливаше, като върви. По-нататък, можеше да намерят и змия… Като си помислиш какво имат някои хора на тоя свят, животът не е толкова лош.
Ворбис лежеше на една страна, а черните му като катран очи зяпаха в нищото.
Брута се опита да поспи.
Той никога не беше сънувал. Дидактилос доста се беше развълнувал от това. Някой, който помни всичко и който не сънува, ще трябва да мисли бавно, беше казал той. Представи си едно сърце13, казваше той, което е почти цялото памет, и няма почти никакви туптения, които да отдели за ежедневните нужди на мисленето. Това би обяснило защо Брута си движеше устните, докато мисли.
Така че, това не би могло да бъде сън. Трябва да беше слънцето.
Той чу гласа на Ом в главата си. Костенурката звучеше така, сякаш води разговор с хора, които Брута не може да чуе.
Мой!
Разкарай се!
Не.
Мой!
И двамата!
Мой!
Брута обърна глава.
Костенурката беше в дупката между две скали с протегнат врат и се люлееше от край на край. Чуваше се и още един звук, нещо като скимтене на комари, което ту се появяваше, ту изчезваше… и обещания в главата му.
Те прелитаха край него… лица, които му говореха, форми, видения на величия, мигове на възможности, които го вдигаха, издигаха го високо над света, всичко това беше негово, той можеше да направи всичко, единственото, което трябваше да прави, беше да вярва, в мен, в мен, в мен…
Един образ се оформи пред него. Там, на камък до него, стоеше печено прасе, заобиколено от плодове, и халба толкова студена бира, че беше хванала скреж отстрани.
— Мой!
Брута примига. Гласовете отслабнаха. Храната също.
Той отново примига.
Появиха се странни остатъчни образи, не видими, а осезаеми. Макар че паметта му беше съвършена, той не можа да си спомни какво бяха казали гласовете или какви бяха другите картини. Единственото, което остана, беше споменът за печеното прасе и студената бира.
— Това е защото те не знаят какво да ти предложат — каза гласът на Ом, тихо. — Така че, опитват се да ти предложат нещо. Обикновено започват с видения на храна и плътски удоволствия.
— Стигнаха само до храната — каза Брута.
— Добре, че ги преодолях — каза Ом. — Не си е за казване какво биха могли да постигнат с млад човек като теб.
Брута се повдигна на лакти.
Ворбис не беше помръднал.
— Опитваха ли се да проникнат и чрез него?
— Предполагам. Не би могло да стане. Нищо не влиза, нищо не излиза. Никога не съм виждал съзнание, толкова обърнато към себе си.
— Ще се върнат ли?
— О, да. Не че имат какво друго да правят.
— Когато го направят, — каза Брута, като се почувства лекомислено — би ли почакал, докато ми покажат виденията на плътските удоволствия?
— Много лошо ти се пише.
— Брат Намрод винаги ги осъждаше. Но аз мисля, че може би, ние трябва да познаваме враговете си, нали?
Гласът на Брута премина в грачене.
— Бих могъл да се справя с видението на пиенето — рече той, уморено.
Сенките бяха дълги. Той се огледа удивено наоколо.
— Колко време се опитваха?
— Цял ден. А и са настойчиви, дяволите. Досадни са като мухи.
Брута научи защо на залез слънце.
Той срещна Свети Унгулант, пустинникът — приятел на всички малки богове. Навсякъде.
— Хубаво, хубаво — каза Св. Унгулант. — Нямаме много посетители тук горе. Прав ли съм, Ангус?
Той се обърна към въздуха до себе си.
Брута се опитваше да пази равновесие, тъй като колелото на каруцата се заклащаше опасно всеки път, когато той мръднеше. Бяха оставили Ворбис седнал в пустинята на двайсет стъпки по-надолу, стиснал колене и забил поглед в нищото.
Колелото беше забито точно на върха на тънък прът. Беше широк точно, колкото един човек да легне неудобно. Но Св. Унгулант изглеждаше предназначен да лежи неудобно. Той беше толкова слаб, че даже скелетите биха казали: — Не е ли слаб? Носеше някакъв вид минималистична набедрена превръзка, доколкото беше възможно да се разбере под брадата и косата.
Беше се оказало доста трудно да пренебрегнеш Свети Унгулант, който рипаше нагоре-надолу по върха на пръта си с крясъци „Уу-а-а!“ и „Насам!“. На няколко крачки оттам имаше съвсем малко по-малък кол, със старомоден клозет с издълбан на вратата полумесец. Само защото си пустинник, казваше Свети Унгулант, не означава, че трябва да се откажеш от всичко.
