Сигурните неща изглеждаха по-малко сигурни, когато тези очи бяха някъде другаде.
Тиранинът беше освободен от затвора. Той прекара първия ден на свободата да съставя внимателно послания до останалите малки държави по брега.
Време беше да се направи нещо по въпроса за Омниа.
Брута пееше.
Гласът му отекваше по скалите. Ята скалби се отърсваха от мързеливите си пешеходни навици и излитаха обезумели, като оставяха перушина след себе си в бързината да се махнат. Змии се гърчеха вдън пукнатините на скалите.
Човек би могъл да живее в пустинята. Или поне да оцелее…
Завръщането в Омниа беше само въпрос на време. Още един ден…
Ворбис се мъкнеше малко по-назад след него. Той не казваше нищо, а когато му говореха, не показваше с нищо, че е разбрал какво са му казали.
Ом, който се друсаше в кошницата на Брута, започна да изпитва силната депресия, която се прокрадва у всеки реалист в присъствието на оптимист.
Напрегнатите звуци на „Железните Клещи Ще Разкъсат Безбожниците“ замряха. Малко по-натам имаше малък скалист склон.
— Живи сме — каза Брута.
— Засега.
— И сме близо до вкъщи.
— Така ли?
— Видях една дива коза на скалите ей-там отзад.
— Има ги много наоколо.
— Кози?
— Богове.14 А онези, които останаха зад нас, бяха хилавите, имай го предвид.
— Какво искаш да кажеш?
Ом въздъхна.
— Има логика, нали? Помисли. По-силните са около ръба, където има молитви… искам да кажа, хора. Слабите ги избутват в песъчливите места, където хората не ходят почти никога…
— Силните богове — замислено каза Брута. — Богове, които знаят за това как да бъдат силни.
— Точно така.
— А не богове, които знаят какво е да си слаб…
— Какво? Те не биха просъществували и пет минути. Това е свят, в който бог за бога е звяр.
— Може би това обяснява нещо за характера на боговете. Силата е наследствена. Като греха.
Лицето му се помрачи.
— Само че… не е. Грехът, искам да кажа. Мисля, може би, като се върнем, ще поговоря с някои хора.
— О, и те ще те изслушат, така ли?
— Мъдростта идва от пустошта, казват те.
— Само онази мъдрост, която хората искат. И гъбите.
Когато слънцето започваше да се изкачва, Брута издои една коза. Тя стоеше търпеливо, докато Ом успокояваше съзнанието ѝ. А и Ом не предложи да я убият, забеляза Брута.
После те отново откриха сянка. Тук имаше храсти, ниско растящи, чепати, всяко миниатюрно листо — барикадирано зад короната си от тръни.
Ом погледа известно време, но малките богове на края на пустошта бяха по-хитри и по-малко припрени. Те ще са тук, вероятно по пладне, когато слънцето превръщаше пейзажа в адски блясък. Ще ги чуе. Междувременно, можеше да яде.
Той пропълзя през храстите, а бодлите им дращеха безобидни по черупката му. Той задмина друга една костенурка, която не беше обладана от бог и която го удостои с оня мътен поглед, който костенурките използват, когато се чудят дали нещо е там, за да бъде изядено или да правят любов с него, които са двете и единствени неща, занимаващи мозъка на нормалната костенурка. Той я избегна и намери няколко листа, които тя беше пропуснала.
Периодично той се измъквате назад през песъчливата почва, за да погледне спящите.
И тогава видя Ворбис, който се изправи в седнало положение, огледа се бавно и методично, взе един камък, разгледа го внимателно и го стовари силно, върху главата на Брута.
Брута не издаде даже стон.
Ворбис се изправи и закрачи направо към храстите, които прикриваха Ом. Той отмести клоните, без да обръща внимание на бодлите и измъкна костенурката, която Ом току-що беше срещнал.
За един миг тя беше високо във въздуха, краката ѝ се движеха бавно, преди дяконът да я хвърли назад в скалите.
После той вдигна Брута с известно усилие, метна го на рамо и се запъти към Омниа.
Стана за броени секунди.
Ом се забори отчаяно да спре главата и краката си да се приберат автоматично в черупката му — инстинктивната реакция на всяка една костенурка в паника.
Ворбис вече се скриваше зад някакви скали.
Той изчезна.
Ом започна да се движи напред и тогава се гмурна в черупката си, щом една сянка се плъзна над земята. Беше позната сянка и то изпълнена с костенурчи ужас.
Орелът се стрелна надолу към мястото, където се мъчеше ударената костенурка, и почти без да прекъсва спускането си, сграбчи влечугото и се зарея обратно в небето с бавни, мързеливи махове на крилата.
Ом го наблюдаваше, докато се превърна в точка, след което отмести поглед, когато една по-малка точка се откъсна и се запремята надолу към скалите под тях.
Орелът се спусна бавно, като се готвеше да яде.
Ветрец лашна бодливите храсти и раздвижи пясъка. Ом си помисли, че чува подигравателните, ехидни гласове на всички малки богове.
Свети Унгулант, клекнал върху кльощавите си колене, размаза твърдото набъбнало листо на каменното растение.
Хубаво момче, помисли си той. Доста си говореше само, но това можеше да се очаква. Пустинята изисква някои такива хора, нали така, Ангус?
— Да — каза Ангус.
Ангус не искаше от възсолената вода. Каза, че му дъхти.
— Както искаш — каза Свети Унгулант. Добре, добре! Тук има малка почерпка.
Човек не получаваше често Chilopoda aridius тук в голата пустиня, а тук бяха три, и то всичките под една скала!
Смешно как ти се приисква да си хапнеш малко дори и след като си се наял солидно с Petit porc roti avec pommes de terre nouvelles et legumes du jour et biere glacee avec figment de l’imagination.
Той вадеше краката на втората от зъба си, когато лъвът се дотътра до върха на най-близката дюна зад него.
Лъвът изпитваше странни чувства на благодарност. Той чувстваше, че трябва да настигне хубавата храна, която се беше погрижила за него и, ами, да се въздържи да я изяде по някакъв символичен начин. А сега тук го чакаше още храна, която не му обръщаше никакво внимание. Е, на тази нищо не ѝ дължеше…
Той се примъкна напред и тогава се засили в тежък бяг.
Без да подозира за съдбата си, Свети Унгулант започна третата стоножка.
Лъвът скочи…
