— О, не — промърмори той. — Двайсет милиона души на тоя свят и единственият, който вярва в мен, е самоубиец…
— Не можем просто да го оставим — каза Брута.
— Можем. Можем. Това е лъв. Лъвовете ги оставят сами.
Брута коленичи. Лъвът отвори едно гурелясало жълто око, твърде немощен, даже да го ухапе.
— Ти ще умреш, ти ще умреш. Няма да намеря никой друг, който да вярва в мен тук…
Брутовите познания по анатомия на животните бяха елементарни. Макар че някои от инквизиторите притежаваха завидни познания за вътрешностите на човешкото тяло, които са недостъпни за всички онези, на които не е позволено да го отварят, докато още работи, на лекарствата като такива се гледаше с лошо око в Омниа. Но някъде, във всяко село, имаше по някои, които официално не наместваше кости и който не знаеше някои неща за определени растения, и който не попадаше в ръцете на Квизицията поради крехката благодарност на пациентите си. А всеки селянин научаваше това-онова. Силният зъбобол може да прегори всичко освен у най-силните във вярата.
Брута сграбчи дръжката на копието. Лъвът изръмжа, когато той го раздвижи.
— Можеш ли да говориш с него? — попита Брута.
— Това е животно.
— И ти си животно. Би могъл да се опиташ да го успокоиш. Защото, ако се развълнува…
Ом се отдаде на съсредоточаване.
Всъщност, съзнанието на лъва не съдържате нищо друго, освен болка — една разпростираща се мъглявина, която побеждаваше дори и нормалния, първичен глад. Ом се опита да обгради болката, да я накара да се отмести… и да не мисли за това какво ще се случи, ако стане. Както изглеждаше, лъвът не беше ял дни наред.
Лъвът изръмжа, когато Брута измъкна острието на копието.
— Омнианско — рече той. — Не е стояло там дълго. Сигурно е срещнал войниците по пътя им към Ефеб. Трябва да са минали наблизо.
Той откъсна още едно парче от робата си и се опита да изчисти раната.
— Ние искаме да го изядем, а не да го излекуваме! — извика Ом. — За какво мислиш? Да не мислиш, че ще ти бъде благодарен?
— Той искаше да му се помогне.
— А скоро ще поиска да-бъде нахранен, помислил ли си за това?
— Той ме гледа трогателно.
— Сигурно никога не е виждал едноседмичната си храна да се разхожда на два крака наоколо му.
Това не беше вярно, разсъждаваше Ом. Брута губеше тегло като айсберг тук в пустинята. Това го държеше жив! Момчето беше двукрака камила.
Брута заскърца към скалистата купчина, черепи и кости шаваха под краката му. Каменните блокове образуваха лабиринт от полуотворени тунели и пещери. Съдейки по миризмата, лъвът живееше там от дълго време, а и изглежда доста често бе боледувал.
Той се вгледа известно време в най-близката пещера.
— Какво толкова очарователно има в една лъвска бърлога? — попита Ом.
— Начинът, по който до нея водят стъпала, струва ми се — отвърна Брута.
Дидактилос усещаше тълпата. Тя изпълваше хамбара.
— Колко са? — попита той.
— Стотици! — каза Ърн. — Седнали са даже на гредите! И… господарю?
— Да?
— Има даже един-двама свещеници! И десетки войници!
— Не се безпокойте — каза Симони, като се присъедини към тях на импровизираната платформа, направена от смокинени варели. — Те вярват в Костенурката, точно като вас. Имаме приятели на неочаквани места!
— Но аз не… — започна Дидактилос безпомощно.
— Тук няма нито един човек, който да не мрази Църквата с цялото си сърце — каза Симони.
— Но това не е…
— Те чакат само някой, който да ги поведе!
— Но аз никога…
— Знам, че вие няма да ни подведете. Вие сте човек на разума. Ърн, ела тук. Тук има един ковач, с когото искам да те запозная…
Дидактилос обърна лице към тълпата. Усещаше горещата, смълчана тишина на погледите им.
Всяка капка продължаваше минути.
Беше хипнотизиращо. Брута се усети, че се е втренчил във всяка нарастваща капка. Почти беше невъзможно да я видиш как нараства, но те растяха и капеха от хиляди години.
— Как? — попита Ом.
— Водата се просмуква надолу след дъждовете — каза Брута. — Събира се в скалите. Боговете не ги ли знаят тия неща?
— Не ни трябва — Ом се огледа. — Да тръгваме. Мразя това място.
— Това е само един стар храм. Тук няма нищо.
— Точно това имам предвид.
Пясък и изпопадала зидария го изпълваха наполовина. Светлина се процеждаше вътре през счупения покрив високо горе, върху наклона, по които те се бяха спуснали. Брута се зачуди колко ли от издълбаните от ветровете скали в пустинята някога са били сгради. Тази сигурно е била огромна, може би могъща кула. И тогава е дошла пустинята.
Тук нямаше шепнещи гласове. Дори и малките богове страняха от изоставените храмове, по същата причина, поради която хората стоят настрани от гробищата. Единственият звук беше спорадичното „пльок“ на водата.
Тя капеше в плитка локва пред нещо което приличаше на олтар. От локвата тя си беше издълбала бразда в плочките по пода чак до една кръгла яма, която изглеждаше така, сякаш е бездънна. Имаше няколко статуи, всичките рухнали; те бяха с груби черти, без какъвто и да било детайл, всяка една — детски глинен модел, изваян от гранит. Далечните стени някога са били покрити с някакъв барелеф, но той се беше разпаднал, с изключение на няколко места, които демонстрираха странни форми, главно състоящи се от пипала.
— Кои са били хората, които са живели тук? — попита Брута.
— Не знам.
— Какъв бог са почитали?
— Не знам.
— Статуите са направени от гранит, но наблизо няма гранит.
— Били са много набожни тогава. Влачили са го по целия път.
— И блокът на олтара е покрит с вдлъбнатини.
— А! Изключително набожни. Това ще да е било да се оттича кръвта.
— Наистина ли мислиш, че са правели човешки жертвоприношения?
— Не знам! Искам да се махна оттук!
— Защо? Има вода, а и е хладно…
— Защото… тук е живял бог. Могъщ бог. Хиляди са го почитали. Усещам го. Знаеш ли? Излиза от стените. Голям Бог. Могъща е била властта му и величествена е била думата му. Армии са вървели напред в негово име, завладявали и убивали. Такива ми ти неща. А сега никой, нито ти, нито аз, никой, не знае дори кой е бил този бог или как се е казвал, или как е изглеждал. Лъвове пият вода от свещените места и онези дребни сепиевидни неща с по осем крака, има едно до крака ти, как им викате, онези с антените, пълзят под олтара. Сега разбираш ли?
