Той го погледна равнодушно, когато се приближи, неспособен за никаква истинска мисъл. Това не беше нищо повече от отправна точка в един свят на оранжева горещина, който се разширяваше и свиваше във вибриращата мараня.
Още по-наблизо, то се оказа, че е Ворбис.
Беше необходимо много време, докато мисълта проникне в мозъка на Брута.
Ворбис.
Не в роба. Целият разръфан. Само по долна риза. Ноктите — вдълбани. Много кръв. На единия крак. Разпокъсан. Скали. Ворбис.
Ворбис.
Брута се свлече на колене. На следата от прилива една скалби изграка.
— Той още е… жив — успя да каже Брута.
— Жалко — рече Ом.
— Трябва да направим нещо… за него.
— Така ли? Може би ще намериш скала и ще му разбиеш главата в нея — каза Ом.
— Не можем просто да го оставим тук.
— Я да видим!
— Не.
Брута пъхна ръка под дякона и се опита да го вдигне. За своя тъпа изненада той откри, че Ворбис не тежи почти нищо. Дяконовият плащ беше прикривал тяло, което беше само кожа, опъната върху кокали. Брута можеше да го прекърши с голи ръце.
— Ами аз? — захленчи Ом.
Брута преметна Ворбис през рамо.
— Имаш четири крака — рече той.
— Аз съм твоят Бог!
— Да. Знам. — Брута се повлече тежко по брега.
— Какво ще правиш с него?
— Ще го заведа в Омниа — хрипкаво каза Брута — Хората трябва да научат. Какво е направил.
— Ти си луд! Ти си луд! И ти си мислиш, че ще го занесеш до Омниа?
— Не знам. Ще опитам.
— Ах ти! Ах ти! — Ом заблъска с лапа по пясъка. — Милиони хора да има на тоя свят и да се случиш точно ти! Глупак! Глупак!
Брута се превръщаше в трептяща форма в маранята.
— Това е всичко! — извика Ом. — Нямам нужда от теб! Да не мислиш, че ми трябваш? Не ми трябваш! Скоро ще си намеря друг вярващ! Няма никакви проблеми!
Брута изчезна.
— И няма да те гоня! — изпищя Ом.
Брута гледаше как краката му се влачат един след друг.
Беше отминал точката на мисленето вече. Това, което се носеше из пържещия му се мозък бяха разпокъсани образи и фрагменти от памет.
Сънища. Това бяха картини в главата му. Коаксис беше написал цял ръкопис за тях. Суеверните мислеха че това са послания от Бога, но в действителност те се създаваха от самия мозък, изхвърляни навън, когато нощем той сортираше и подреждаше преживяното през деня. Брута никога не сънуваше. Така че понякога… изгубване на съзнанието, докато мозъкът беше зает с подреждането. То беше подредило всички книги. Сега той знаеше без да е учил…
Това бяха сънищата.
Бог. Бог се нуждаеше от хора. Вярата беше храната на боговете. Но те имаха нужда и от форма. Боговете ставаха това, което хората вярваха, че трябва да са. Ето защо Богинята на Мъдростта носеше пингвин. Би могло да се случи на всеки бог. Трябваше да е бухал. Всеки знаеше това. Но един лош скулптор, на когото само са описвали бухал, прави истинска каша от статуята, вярата се намесва, и преди да се усетиш, на Богинята на Мъдростта вече ѝ е натресена една птица, която непрекъснато ходи във вечерно облекло и мирише на риба.
Ти даваш форма на бог, както желе изпълва калъп.
Боговете често стават твоя баща, казваше Абраксас Агностикът. Боговете се превръщаха в една голяма брада в небето, защото, когато си бил на три годинки, това е бил баща ти.
Разбира се, Абраксас оцеля… Тази мисъл изникна остра и студена, от частта от собствения му мозък, която Брута все още можеше да нарече своя собствена. Боговете нямаха нищо против атеистите, стига те да бяха дълбоки, горещи, ревностни атеисти като Симони, които прекарват целия си живот не да вярват, а да мразят боговете, затова, че не съществуват. Този вид атеизъм беше скала. Той беше почти вяра…
Пясък. Това е, което намираш в пустините. Кристалчета скала, оформени в дюни. Гордо от Тсорт казваше, че пясъкът са износени планини, но Ирексис беше открил, че пясъчникът е камък, извлечен от пясък, което говори, че песъчинките са бащите на планините…
Всяка една — малък кристал. И всички те стават по-големи…
Още по-големи…
Тихичко, без да усеща, Брута престана да залита напред и остана да лежи неподвижен.
— Разкарай се, копеле!
Скалби не обърна никакво внимание. Това беше интересно. Щеше да види цели нови отсечки пясък, които никога по-рано не беше виждала и, разбира се, съществуваше възможност, даже сигурност, че в края на всичко това ще има и хубаво ядене.
Беше кацнала върху черупката на Ом.
Ом креташе тежко по пясъка, като от време на време се спираше да изкрещи на пътника си.
Брута беше тръгнал насам.
Но тук една от оголените скали, разхвърляни из пустинята като острови в морето, се простираше чак долу до водата. Той никога не би успял да я изкачи.
Отпечатъците по пясъка се насочваха навътре към сушата, към дълбоката пустиня.
— Идиот!
Ом се замъчи нагоре по склона на една дюна, като вкопаваше краката си навътре, за да се удържи и да не заслаломира на заден ход.
В далечния край на дюната следите се превръщаха в дълга бразда, където трябва да беше паднал Брута. Ом сви крака навътре и се спусна по нея.
Тук следите сменяха посоката. Сигурно си е помислил, че ще може да заобиколи следващата дюна и да намери скалата отново от другата страна. Ом знаеше много за пустините и едно от нещата, които знаеше, беше, че този вид логическо мислене е било прилагано преди това от хиляди белеещи се, изгубени скелети.
Въпреки това, той забъхти по следите, благодарен за кратката сянка на дюната сега, когато слънцето залязваше.
Около дюната и, да, тук те криволичеха неуверено нагоре по склона на около 90° настрани от посоката в която би трябвало да се насочат. Със сигурност. Това беше проблемът с пустините. Те си имаха своя собствена гравитация. Всмукваха те в центъра.
Брута пълзеше напред, като държеше нестабилно Ворбис с една безжизнена ръка. Не смееше да спре. Баба му щеше пак да го удари. А и Учителят Намрод беше тук, като ту се появяваше, ту изчезваше от погледа му.
— Наистина съм разочарован от теб, Брута. Ммм?
— Искам… вода…
— … вода — каза Намрод. — Осланяй се на Великия Бог.
Брута се съсредоточи. Намрод изчезна.
