— Хм. Къде отиваме сега?
Помощник-капитанът се почеса по главата.
— Ами, капитане, чувал съм, че езическият Клач има едно такова райско кътче, където има пиячка и песни и млади жени със звънци по тях и… нали се сещаш… въпреки всичко.
Помощник-капитанът погледна с надежда към капитана си.
— Въпреки всичко, а? — замислено рече капитанът.
— Така съм чувал.
Капитанът почувства, че може би нещо му се полага, въпреки всичко.
— Имаш ли някаква идея как да стигнем дотам?
— Мисля, че докато си жив, ти даваш нарежданията — отговори помощник-капитанът.
— О!
— Нагоре към Центъра има и някакви диваци — каза помощник-капитанът, наслаждавайки се на думата, — които си мислят, че отиват в голяма зала, където има всякакво ядене и пиене.
— А жени?
— Няма начин да няма.
Капитанът се намръщи.
— Смешна работа — рече той, — но защо се получава така, че езичниците и варварите изглежда имат най-хубавите места, където да идат, когато умрат?
— Труден въпрос е това — съгласи се помощник-капитанът. — Предполагам, че така си наваксват… така или иначе, кефят се през цялото време и докато са живи, нали? — Той изглеждаше озадачен. Сега, когато беше мъртъв, цялата работа звучеше подозрително.
— Предполагам, че не знаеш пътя и за тоя рай? — попита капитанът.
— Съжалявам, капитане.
— Нищо лошо, ако го потърсим, обаче.
Капитанът погледна през борда. Ако плаваш достатъчно дълго, няма начин да не стигнеш бряг. И нямаше да навреди да потърсят.
Някакво движение привлече погледа му. Той се усмихна. Добре. Знак. Може би беше за добро, в края на краищата…
Съпътстван от призрачни делфини, призрачният кораб продължи да плава…
Чайките никога не се осмеляваха да стигнат толкова далеч по крайбрежието на пустинята. Тяхното място се заемаше от скалбите, член на семейство Corvus10, от когото свраките са първите, които ще се откажат и за когото никога не се говореше в компания. Той рядко летеше, но ходеше навсякъде с някакви залитащи подскоци. Характерният му вик караше слушателите да се замислят за зле функционираща храносмилателна система. Той изглеждаше така както другите птици изглеждат след като ги омажат с масло. Нищо не ядеше скалби, освен другите скалби. Скалбите ядяха неща, от които на лешоядите им се повръщаше. Скалбите биха изяли дори и повръщано от лешояди. Те ядяха всичко.
Една от тези птици, в това свежо ново утро, се промъкваше по въшливия пясък и кълвеше безцелно разни неща, да не би камъчетата и парченцата дърво да са станали за ядене за една нощ. Както скалби знаеше от собствен опит, на практика всичко ставаше за ядене стига да му се дадеше достатъчно време. Тя се натъкна на една купчина, която лежеше на границата с водата и предпазливо я клъвна с човка.
Купчината изпъшка.
Скалби пъргаво се отдръпна и насочи вниманието си към малка куполовидна скала близо до купчината. Беше абсолютно сигурно, че и нея я нямаше там вчера. Опита едно пробно клъвване.
Скалата подаде една глава и каза:
— Разкарай се, гаден педал такъв!
Скалби отскочи назад, после направи някакъв летящ скок — което беше най-близкото до това, което някоя скалби би си направила труда да направи, вместо да побегне наистина — върху купчина избелял на слънцето плавей. Нещата се оправяха. Ако скалата беше жива, то в крайна сметка тя щеше да умре.
Великият Бог Ом се дотътри до Брута и го заблъска по главата с черупката си, докато той не простена.
— Събуди се, момко. Ставай и тръгвай. Ставай-ставай-ставай. Всички, дето тръгнаха за брега, са на брега.
Брута отвори око.
— К’во стана? — попита.
— Жив си — това е, което стана — каза Ом. Животът е бряг, спомни си той. И после умираш.
Брута се изправи на колене.
Има брегове, които крещят за ярко боядисани чадъри.
Има брегове, които говорят за величието на морето.
Но този бряг не беше такъв. Това беше просто гола ивица, където земята срещаше океана. Плавеят се трупаше върху линията на прилива, жулен от ветровете. Въздухът жужеше от неприятни малки насекоми. Носеше се мирис, който подсказваше, че нещо е изгнило, много-много отдавна, някъде, където скалбите не са могли да го намерят. Това не беше добър бряг.
— О, Боже.
— По-добре, отколкото да се удавиш — ободрително рече Ом.
— Не знам. — Брута огледа брега по протежението му. — Има ли някаква вода за пиене?
— Не бих казал — рече Ом.
— Оссори V, стих 3, казва, че ти си накарал жива вода да потече от сухата пустиня — каза Брута.
— Това беше един вид артистична волност — отговори Ом.
— Дори и това ли не можеш да направиш?
— Не.
Брута отново погледна към пустинята. Зад редовете плавей и няколко туфи трева, която изглеждаше сякаш умира още докато растеше, докъдето ти око види, се простираха дюни.
— В коя посока е Омниа? — попита той.
— Ние не искаме да ходим в Омниа — каза Ом.
Брута се опули срещу костенурката. После я вдигна.
— Мисля, че е насам — каза той.
Ом размаха яростно крака.
— Защо искаш да отидеш в Омниа? — попита той.
— Не искам — отвърна Брута. — Но все едно отивам.
Слънцето висеше високо над брега.
А възможно е и да не висеше.
Брута знаеше разни неща за слънцето сега. Те изтичаха в главата му. Ефебианците се бяха интересували много от астрономия. Експлетиус беше доказал, че Дискът е широк десет хиляди мили. Фебриус, който беше наредил роби с бързи реакции и издръжливи гласове из цялата страна на зазоряване, беше доказал, че светлината се движи с почти същата скорост като звука. А Дидактилос беше разсъдил, че, в такъв случай, за да може да премине между слоновете, слънцето трябва да изминава почти трийсет и пет хиляди мили по орбитата си всеки ден, или, казано с други думи, два пъти по-бързо от собствената си светлина. Което означаваше, че в най-добрия случай това, което би могъл да види човек, е само къде е било слънцето, с изключение на два пъти на ден, когато то се настигаше само, а това означаваше, че цялото слънце е частица, по-бърза от светлината, такион, или, както се изразяваше Дидактилос, шибан педал.
Още беше горещо. Безжизненото море сякаш се изпаряваше.
Брута се влачеше, точно над единствената сянка на хиляди мили разстояние. Дори и Ом беше престанал да се жалва. Беше твърде горещо.
Тук-таме парчета дърво се въргаляха в нечистата пяна на края на морето.
Отпред пред Брута въздухът блестеше над пясъка. В средата представляваше тъмно петно.
