гледна точка на другия рядко са необходими.
Което беше довело, из цялата мултивселена, до това мъже и жени с колосален ум и интелигентност да посвещават целия си живот на служба на божества, които не биха могли да ги победят даже на една кротка игра на домино. Например, Сестра Сестина от Куирм се опълчи на гнева на местен цар и премина невредима по пътека от огън, а предложи философия на разумната етика от името на някаква богиня, единственият истински интерес на която се заключаваше във фризурите, а Брат Зефилит от Клач изостави огромните си имения и семейството си и прекара целия си живот да служи на болните и бедните от името на невидимия бог Ф’рум, по общо мнение считан за неспособен, ако имаше гръб, да го намери с две ръце, ако въобще имаше и ръце. Никога не е било необходимо боговете да са много умни, щом наоколо има хора, които да бъдат вместо тях.
Морската Царица беше считана за доста тъпа даже и от останалите богове. Но в мислите ѝ имаше известна логика, докато се движеше дълбоко долу под блъсканите от бури вълни. Малката лодка беше съблазнителна цел… но тук имаше една още по-голяма, пълна с хора, която плаваше право в бурята.
Тази вече беше честна игра.
Морската Царица имаше продължителност на вниманието колкото лучен „бахджи“.
И, общо взето, тя сама си създаваше жертвите. А и вярваше в количеството.
„Ръката на Бог“ се мяташе от гребена на вълна до падината на следващата, а вятърът разкъсваше платната му. Капитанът си проби път през водата, която стигаше до кръста му, до носа, където стиснал перилото, стоеше Ворбис, очевидно без да забелязва факта, че корабът се търкаля наполовина вече потънал.
— Господине! Трябва да приберем платната! Не можем да избягаме от това!
По върховете на мачтите изпращя зелен огън. Ворбис се обърна. Светлината се отразяваше в дълбините на очите му.
— Всичко е за славата на Ом — каза той. — Вярата е нашето платно, а славата е нашето предназначение.
На капитана му беше дошло много. Той не беше съвсем сигурен по въпроса за религията, но беше достатъчно сигурен, че за трийсет години е понаучил нещо за морето.
— Океанското дъно е нашето предназначение! — изкрещя той.
Ворбис сви рамене.
— Аз не съм казал, че по пътя ни няма да има спирки — рече той.
Капитанът се облещи срещу него, след което си запробива път обратно по надигащата се палуба. Това, което знаеше за морето, беше, че бури като тази не се случват просто така. Човек не можеше просто така, както си плава да премине от спокойни води насред бушуващ ураган. Това не беше морето. Това беше нещо лично.
Мълния удари гротмачтата. От тъмнината се понесе писък, когато купчина разкъсани платна и такелаж се сгромолясаха върху палубата.
Капитанът наполовина доплува, наполовина се изкачи по стълбата до щурвала, където кормчията беше само сянка в потока от пръските и зловещия блясък на бурята.
— Никога няма да се измъкнем живи!
— ТОЧНО ТАКА.
— Ще трябва да напуснем кораба!
— НЕ. ЩЕ ГО ВЗЕМЕМ С НАС. ХУБАВ КОРАБ Е.
Капитанът се взря още повече в мрака.
— Ти ли си това, Босун Коплей?
— ИСКАШ ЛИ ДА ПОЗНАЕШ ОЩЕ ВЕДНЪЖ?
Корпусът се удари в подводна скала и се разцепи. Мълния удари остатъка от мачтата и, също като книжна лодка, която е стояла твърде дълго във водата, „Ръката на Бог“ се прегъна. Греди се разцепиха и изхвърчаха високо във вихреното небе…
И тогава настъпи внезапна, кадифена тишина.
Капитанът откри, че е придобил нова памет. Тя включваше вода, звън в ушите и усещането за студен огън в дробовете. Но то отслабваше. Той се приближи до перилото, а стъпките му отекваха силно в тишината, и погледна през борда. Въпреки факта, че новият спомен включваше нещо за това, че корабът е бил разбит напълно, сега му се струваше, че отново е цял. Донякъде.
— Ъ — рече той, — изглежда сме излезли от морето.
— ДА.
— И от земята също.
Капитанът потупа перилото. То беше сивкаво и леко прозрачно.
— Ъ. Това дърво ли е?
— МОРФИЧНА ПАМЕТ.
— Моля?
— ТИ БЕШЕ МОРЯК. ЧУВАЛ ЛИ СИ, ЧЕ КЪМ КОРАБИТЕ СЕ ОБРЪЩАТ КАТО КЪМ ЖИВИ СЪЩЕСТВА?
— О, да. Не можеш да прекараш и една нощ на кораб, без да почувстваш, че той има душ…
— ДА.
Споменът за „Ръката на Бог“ се понесе в тишината. Чу се далечната въздишка на вятъра, или на спомена за вятъра. Угасените трупове на мъртвите ветрове.
— Ъ — рече духът на капитана. — ти не каза ли „беше“?
— ДА.
— И аз така си помислих.
Капитанът се вгледа надолу. Екипажът се събираше на палубата като вдигаше обезпокоени погледи към него.
Той продължи да гледа надолу. Пред екипажа се бяха събрали корабните плъхове. Пред тях стоеше миниатюрна, облечена в роба фигура.
Тя каза:
— ПИИУУ!
Той си помисли: Дори и плъховете имат Смърт…
Смърт се изправи отстрани и направи знак на капитана.
— ЩУРВАЛЪТ Е ТВОИ.
— Но… на къде отиваме?
— КОЙ ЗНАЕ?
Капитанът сграбчи безпомощно ръчките на щурвала.
— Но… аз не виждам звезди, които познавам! Няма карти! Какви са ветровете тук? Къде са теченията?
Смърт сви рамене.
Капитанът завъртя безцелно щурвала. Корабът се плъзна по призрачното море.
После той се оживи. Най-лошото вече се беше случило. Удивително беше колко добре се чувстваш след като си го разбрал. А ако най-лошото вече се беше случило…
— Къде е Ворбис? — изръмжа той.
— ТОЙ ОЦЕЛЯ.
— Така ли? Не съществува справедливост!
— СЪЩЕСТВУВАМ САМО АЗ.
Смърт изчезна.
Капитанът завъртя малко щурвала, само колкото да се каже. В края на краищата, той все още беше капитан и това все още, донякъде, беше кораб.
— Помощник-капитан?
Помощник-капитанът отдаде чест.
— Сър!
