— Каква полза ще имаш от тях? Един от тях е атеист.
— Ха! Всички вярват, точно накрая.
— Това не ми се струва… — Ом се поколеба. — Честно?
Сега пък Морската Царица млъкна.
— Какво е честно?
— Ами например… принципната справедливост? — каза Ом. Зачуди се защо го каза.
— Звучи ми като човешка идея.
— Те са изобретателни, уверявам те. Но това, което имах предвид, беше… искам да кажа… че те не са извършили нищо лошо, за да го заслужат.
— Заслужат? Те са хора. Какво общо има „заслужаването“ с това?
Ом трябваше да приеме това. Той не мислеше като бог. Това го притесняваше.
— Това е само…
— Осланяш се на един човек прекалено дълго, малък боже.
— Знам. Знам. — Ом въздъхна. Съзнанията се преливаха от едно в друго. Той виждаше твърде много от човешка гледна точка. — Вземи лодката тогава. Щом трябва. Само ми се щеше да е…
— Честно? — каза Морската Царица. Тя се премести напред. Ом я усети навсякъде около себе си.
— Няма такова нещо — каза тя. — Животът е като бряг. И после умираш.
После вече си беше отишла.
Ом се прибра в черупката на собствената си черупка.
— Брута?
— Да?
— Можеш ли да плуваш?
Глобусът започна да се върти.
Брута чу Ърн да казва:
— Ето. Скоро ще потеглим.
— Най-добре наистина да е така. — Това беше Симони. — Там има кораб.
— Това нещо се движи по-бързо от каквито и да е с платна или гребла.
Брута погледна отвъд залива. Лъскав Омниански кораб минаваше фара. Все още беше много далеч, но Брута се втренчи в него с ужас и очакване, които увеличаваха зрението по-добре и от телескоп.
— Движи се бързо — каза Симони. — Не го разбирам — няма вятър.
Ърн огледа гладката повърхност.
— Не може да има вятър там, а да няма тук — каза той.
— Попитах те можеш ли да плуваш? — Гласът на костенурката беше настойчив в главата на Брута.
— Не знам — отговори Брута.
— Мислиш ли, че можеш да го разбереш бързо?
Ърн погледна нагоре.
— О! — рече той.
Облаци се бяха сгъстили над „Безименната Лодка“. Видимо се въртяха.
— Трябва да знаеш! — изкрещя Ом. — А аз си мислех, че имаш съвършена памет!
— Някога цопахме в голямата цистерна на село — прошепна Брута. — Не знам дали това се брои!
От морската повърхност се отдели мъгла. Ушите на Брута изпукаха. А Омнианският кораб продължаваше да се движи насам, като се носеше леко по вълните.
— Как се нарича когато си попаднал в мъртво вълнение, заобиколен от ветрове… — започна Ърн.
— Ураган? — каза Дидактилос.
Светкавица изпращя между небето и морето. Ърн дръпна лоста, който сваляше витлото във водата. Очите му блестяха почти толкова ярко, колкото и светкавицата.
— Ето това вече е сила — каза той. — Впрягане на светкавицата! Мечтата на човечеството!
„Безименната Лодка“ се издигна напред.
— Така ли? Това не е моя мечта — каза Дидактилос. — Аз винаги сънувам гигантски морков, който ме преследва през поле от раци.
— Искам да кажа метафоричен сън, господарю — каза Ърн.
— Какво е метафора? — попита Симони.
Брута попита:
— Какво е сън?
Стълб от светкавица обрамчи мъглата. Вторични светкавици заискриха от въртящата се топка.
— Можеш да го получиш от котки — каза Ърн, изгубен в някакъв философски свят, докато Лодката оставяше бяла диря зад себе си. — Удряш ги с пръчка от кехлибар и получаваш мънички светкавички… ако можех да увелича това един милион пъти, нямаше да има никога повече роби и тогава щяхме да я уловим в буркани и да се справим с нощта веднъж завинаги…
Мълния удари на няколко стъпки от тях.
— Ние сме в лодка с голяма медна топка насред солената вода — рече Дидактилос. — Благодаря, Ърн.
— А храмовете на боговете ще бъдат величествено осветени, разбира се — бързо каза Ърн.
Дидактилос почука с бастуна си по корпуса.
— Хубава идея, само че, никога няма да можеш да събереш достатъчно котки — каза той. Морето се надигна.
— Скачай във водата! — изкрещя Ом.
— Защо? — попита Брута.
Една вълна за малко не преобърна лодката. Дъжд засъска по повърхността на сферата и вдигна гореща струя.
— Нямам време да ти обяснявам! Скачай през борда! За добро е! Довери ми се!
Брута се изправи, като се хвана за скелета на сферата, за да се задържи.
— Сядай долу! — каза Ърн.
— Аз просто излизам — каза Брута. — Може да се забавя малко.
Лодката се разклати под него, когато той полускочи, полупадна във врящото море.
Мълния удари сферата.
Когато Брута изскочи на повърхността, той видя, за един миг, глобусът, който светеше нажежен до бяло, и „Безименната Лодка“ — витлото ѝ почти извън водата, да се отдалечават, плъзгайки се през мъглата като комета. Тя изчезна в облаците и дъжда. Миг по-късно, над шума от бурята, се чу приглушен бумтеж.
Брута вдигна ръка. Ом разкъса повърхността, като духаше морска вода навън през ноздрите си.
— Ти каза, че ще е за добро! — изкрещя Брута.
— Е? Ние все още сме живи! И ме дръж над водата! Костенурките не могат да плуват!
— Но те може да са умрели!
— Искаш ли да се присъединиш към тях?
Една вълна потопи Брута. За един миг светът беше тъмно зелена завеса, която звучеше в ушите му.
— Не мога да плувам с една ръка! — извика той, когато отново се показа над повърхността.
— Ще се спасим! Тя няма да посмее!
— Какво искаш да кажеш?
Още една вълна плисна срещу Брута и нещо го всмука и повлече за робата.
— Ом?
— Да?
— Мисля, че не мога да плувам…
Боговете не са много интроспективни. Това никога не е била характеристика на оцеляването. Способността да ласкаеш, заплашваш и ужасяваш винаги е действала достатъчно добре. Когато можеш да изравниш със земята цели градове, както ти скимне, склонността към тих размисъл и поглед върху нещата от
