бастуна си и изглеждате като старец, когото не извеждат много често на чист въздух и който сега се наслаждава на това.
— Не се безпокой. Никой не може да ни види тук — каза Ърн. Той ръгна механизма. — Както и да е, малко се тревожа за витлото. Беше измислено да придвижва водата, а не то да се придвижва по водата.
— Искаш да кажеш, че се е повредило? — попита Симони.
— Стегнато е — щастливо каза Дидактилос.
Брута лежеше в заострения край и гледаше надолу към водата. Малка сепия се източи покрай тях, точно под повърхността. Той се зачуди каква е…
… и вече знаеше, че е обикновената бутилъчна сепия от класа Цефалопода, тип Мекотели, и че има вътрешна хрущялна опора, вместо скелет, добре развита нервна система и големи отражателни очи, които доста приличаха на очите на гръбначните животни.
Знанието увисна в предната част на мозъка му за един миг, след което избледня.
— Ом? — прошепна Брута.
— Какво?
— Какво правиш?
— Опитвам се да поспя. Костенурките се нуждаят от много сън, да ти кажа.
Симони и Ърн се бяха навели над философския двигател. Брута се зазяпа в глобуса…
… сфера с радиус r, която следователно има обем V=(4/3)?r3, и лице на повърхнината А=4?r2…
— О, боже мой!…
— Какво има сега? — каза гласът на костенурката.
Дидактилос обърна лице към Брута, който стискаше главата си с две ръце.
— Какво е „пи“?
Дидактилос протегна ръка и успокои Брута.
— Какво има? — попита Ом.
— Не знам! Това са само думи! Не знам какво има в книгите! Аз не мога да чета!
— Жизнено важно е да спиш много — каза Ом. — Изгражда здрава черупка.
Брута се свлече на колене в клатещата се лодка. Чувстваше се като стопанин, който се връща неочаквано в къщата си и намира старата дупка, фрашкана с непознати. Те бяха във всяка стая, без да заплашват, но просто изпълваха пространството с присъствието си. — Книгите изтичат!
— Не виждам как може да се случи това — каза Дидактилос. — Ти каза, че само си ги погледнал. Не си ги чел. Не знаеш какво означават.
— Но те знаят какво означават!
— Слушай! Това са просто книги, като всички книги — каза Дидактилос. — Те не са вълшебни. Ако можеше да знаеш какво съдържат книгите само от един поглед, ей онзи там, Ърн, щеше да е гений.
— Какво му е? — попита Симони.
— Мисли си, че знае твърде много.
— Не! Аз нищо не знам! Не е точно, че знам каза Брута. — Просто си спомних, че сепиите имат вътрешна хрущялна опора!
— Виждам, че това ще създаде проблем рече Симони. Ха! Свещеници ли? Всичките са луди.
— Не! Аз не знам какво значи хрущялен!
— Скелетна съединителна тъкан — рече Дидактилос. — Помисли си едновременно за кост и кожа.
Симони изсумтя.
— Добре де, добре — рече той, — човек се учи, докато е жив, точно, както ти каза.
— Някои от нас даже първо учат и после живеят — каза Дидактилос.
— Това трябва ли да означава нещо?
— Това е философия — каза Дидактилос. — И вземи, че седни, момче. Клатиш лодката. И без това сме претоварени.
— Държи се на повърхността от сила, равна на теглото на изместената течност — промърмори Брута, като се отпусна надолу.
— Хмм?
— Само дето не знам какво означава „държи се на повърхността“.
Ърн вдигна очи от сферата.
— Готови сме да започнем отначало — рече той. — Просто изгреби малко вода оттук с шлема си, господинчо.
— И тогава ще тръгнем пак?
— Ами, можем да започнем да вдигаме пара — каза Ърн. Той избърса ръце в тогата си.
— Знаеш ли — започна Дидактилос. — Съществуват различни начини да научиш разни неща. Спомням си времето, когато старият Принц Ласгер на Тсорт ме попита как може да стане ерудиран човек, особено като нямаше никакво време за тая работа с четенето. И аз му казах: — Няма царски път към знанието, господарю. А той ми каза: — По-добре построй такъв път, иначе ще наредя да ти отсекат краката. Използвай толкова роби, колкото искаш. Стимулиращ директен подход, винаги съм си мислел. Не беше човек, който да кълца думите от превземки. Хора — да, тях кълцаше. Но не и думите.
— Защо не ти отряза краката? — попита Ърн.
— Построих му пътя. Кажи-речи.
— Как? Аз пък си мислех, че това е само метафора.
— Напредваш, Ърн. Така че, намерих една дузина роби, които можеха да четат и те седяха в спалнята му нощно време и му шепнеха подбрани откъси, докато той спеше.
— Това свърши ли работа?
— Не знам. Третият роб заби шестинчова кама в ухото му. После, след революцията, новият управник ме пусна от затвора и каза, че мога да напусна страната, ако обещая да не мисля за нищо по пътя до границата. Но, струва ми се, принципно идеята беше много добра.
Ърн раздуха огъня.
— Нужно е малко време да се загрее водата — обясни той.
Брута отново легна на носа. Ако се концентрираше, би могъл да спре потока на знанието. Единственото, което трябваше да направи, беше да успее да не гледа нещата. Дори облак…
… измислен от естествената философия като средство за причиняване на сянка върху повърхността на света, като по този начин предотвратява пренагряването…
… му създаваше безпокойство. Ом спеше дълбоко.
Да знаеш без да учиш, мислеше си Брута. Не. Обратното. Да учиш без да знаеш…
Девет десети от Ом дремеха в черупката му. Останалата част от него се рееше като мъгла в реалния свят на боговете, който е далеч по-малко интересен от света с три измерения, обитаван от по-голямата част от човечеството.
Мислеше си: ние сме малка лодка. Тя може даже и да не ни забележи. Я виж! — Има цял океан. Тя не може да е навсякъде.
Разбира се, тя има много поклонници. Но ние сме само една малка лодка…
Той усещаше мозъците на любопитните риби, които душеха около края на витлото. Което беше странно, тъй като в обичайния ход на нещата, рибите не се славеха с…
— Здрасти — каза Царицата на Морето.
— А!
— Виждам, че все още успяваш да съществуваш, малка костенурке.
— Бутам я криво-ляво — каза Ом. — Няма проблеми.
Последва пауза, която, ако се разиграваше между двама души в света на хората, щеше да премине в прокашляне и сконфузени изражения. Но боговете никога не се сконфузват.
— Предполагам — внимателно каза Ом, — че си търсиш цената.
— Тази лодка и всички в нея — каза Царицата. — Но твоят вярващ може да бъде спасен, какъвто е обичаят.
