— Може и да има изход — каза той. — Какво възнамеряваш да правиш?
— Не вярвам на това! — рече Ърн. — Тези тук са Омнианци, а ти им казваш, че съществува друг изход оттук!
— Из цялата тази скала има тунели — каза Дидактилос.
— Може би, но ние не ги издаваме на хората!
— Склонен съм да повярвам на този човек — каза Дидактилос. — Има честно лице. Философски погледнато.
— Защо трябва да му се доверим?
— Всеки, който е достатъчно глупав, че да очаква от нас да му се доверим при тези обстоятелства, трябва да е човек, на когото можеш да се довериш — каза Дидактилос. — Твърде глупаво ще е да е измамник.
— Аз мога да си тръгна оттук веднага — каза Брута. — И какво ще стане с Библиотеката ви тогава?
— Виждате ли? — рече Симони.
— Точно, когато нещата очевидно изглеждат най-черни, изведнъж най-неочаквано се оказва, че имаме приятели навсякъде — рече Дидактилос. — Какъв е твоят план, млади човече?
— Нямам такъв — отвърна Брута. — Аз просто правя нещата, едно след друго.
— И колко време ще ти отнеме да направиш нещата едно след друго?
— Около десет минути, струва ми се.
Симони погледна свирепо към Брута.
— А сега дайте книгите — рече Брута. — Ще ми трябва и малко светлина.
— Но ти дори не можеш да четеш! — каза Ърн.
— Няма да ги чета. Брута погледна с празен поглед към първия свитък, който случайно се оказа, че е „De Chelonian Mobile“.
— О! Божичко! — възкликна той.
— Нещо не е ли наред? — попита Дидактилос.
— Може ли някой да ми донесе костенурката!
Симони припкаше из двореца. Никой не му обръщаше никакво внимание. По-голямата част от Ефебианската стража беше извън лабиринта, а Ворбис беше дал ясно да се разбере от всеки, който си правеше сметка да се осмели и да влезе вътре, точно какво ще се случи на дворцовите обитатели. Групи Омниански войници грабеха и плячкосваха по дисциплиниран начин.
Освен това, той се връщаше в покоите си.
В стаята на Брута наистина имаше костенурка. Тя седеше на масата, между един навит ръкопис и оглозгана кора от пъпеш и, доколкото беше възможно да кажеш за костенурките, спеше. Симони я сграбчи безцеремонно, натика я в раницата си и забърза обратно към Библиотеката.
Мразеше се за това, което прави. Глупавият свещеник беше развалил всичко! Но Дидактилос го беше накарал да обещае, а Дидактилос беше човек, който знае Истината.
По целия път дотам той имаше усещането, че някой се опитва да привлече вниманието му.
— Можеш да ги запомниш само като ги погледнеш? — попита Ърн.
— Да.
— Целият ръкопис?
— Да.
— Не ти вярвам.
— Думата БИБЛКТ отвън на сградата е нащърбена в горната част на първата буква — каза Брута. — Ксено е написал „Размишления“, старият Аристократис е написал глупави „Бележки“, а Дидактилос смята, че „Беседите“ на Ибид са адски глупави. От тронната зала на Тиранина до Библиотеката има шестотин крачки. Има…
— Той има добра памет, трябва да му признаеш това — рече Дидактилос. — Покажи му още няколко ръкописа.
— Как ще разберем, че ги е запомнил? — настоя Ърн, докато разпъваше свитък с геометрични теореми. — Той не може да чете! А даже и да можеше да чете, не може да пише!
— Ще трябва да го научим.
Брута погледна към един свитък, пълен с карти. Затвори очи. В продължение на един миг неравните очертания заблестяха срещу вътрешната част на клепачите му, а след това ги усети как се уталожиха в съзнанието му. Бяха още там някъде — можеше да ги извика обратно по всяко време. Ърн разгъна друг свитък. Картини на животни. Този — рисунки на растения и много писано. Този — само писано. Този — триъгълници и други такива. Уталожваха се в паметта му. След малко той даже не усещаше как ръкописът се разгъва. Само трябваше да гледа.
Чудеше се колко ли може да запомни. Но това беше глупаво. Просто запомняш всичко, което виждаш. Това, което е върху маса, или свитък, пълен с букви. В линиите и цвета на дървесината имаше точно толкова информация, колкото и в „Размишленията“ на Ксено.
Дори и така да е, той усещаше някаква тежест в мозъка, чувството, че ако завърти рязко главата си, тогава паметта му ще се изплиска през ушите му.
Ърн вдигна един свитък напосоки и го разгъна частично.
— Опиши как изглежда Неясната Пузума — поиска той.
— Не знам — каза Брута. Той примигна.
— Това е то, Г-н Памет — рече Ърн.
— Той не може да чете, момче. Не е честно — каза философът.
— Добре. Искам да кажа — четвъртата картинка от третия свитък, който видя — каза Ърн.
— Четирикрако създание, обърнато наляво — рече Брута. — Голяма глава, подобна на котешка и широки рамене с тяло, заострено към задницата. Тялото е в шарки от тъмни и светли квадрати. Ушите са много малки и са прилепнали към главата. Има шест мустака. Опашката е ниско. Само задните крака са с нокти, по три нокътя на всеки крак. Предните крака са с почти същата дължина като главата и вдигнати към тялото. Пояс гъста козина…
— Това беше преди петдесет ръкописа — каза Ърн. — Той видя целия ръкопис за една-две секунди.
Те погледнаха към Брута. Брута примигна отново.
— Ти знаеш всичко? — попита Ърн.
— Не знам.
— Половината Библиотека е в главата ти!
— Чувствам се… малко…
Библиотеката на Ефеб беше пещ. Пламъците горяха в синьо там, където разтопения меден покрив капеше върху лавиците.
Всички библиотеки, навсякъде, са свързани от дупките на книжните червеи в пространството, създадени от силните пространствено-времеви изкривявания, които могат да се открият около всяка голяма сбирка от книги.
Само съвсем малко библиотекари научават тайната, а и съществуват неизменни правила за използването на този факт. Защото това опира до пътуването във времето, а пътуването във времето създава големи проблеми.
Но ако една библиотека гори, а там, в историческите книги, както горят…
Нещо изпука леко, абсолютно нечуто сред пращенето на книжните рафтове и една фигура изпаднала от никъде върху малко петно неизгорял под насред Библиотеката.
Приличаше на маймуна, но се движеше много целенасочено. Дълги маймунообразни ръце започнаха да гасят пламъците, събаряха свитъци от рафтовете и ги затъпкаха в чувал. Когато чувалът се напълни, тя отстъпи назад в средата на стаята… и изчезна, с още едно пукване.
Това няма нищо общо с цялата история.
