Няколко фенера осветяваха улиците, но Ефеб не беше град, който стоеше буден в мрака. Няколкото минувачи не им обърнаха никакво внимание.
— Те охраняват пристанището си — рече Ворбис, приказливо. — Но пътят към пустинята… всеки знае, че никой не може да прекоси пустинята. Сигурен съм, че знаеш това, Брута.
— Но сега подозирам, че това, което знам, не е истината — каза Брута.
— Съвършено правилно. А! Портата! Струва ми се, че вчера имаше двама стражи?
— Аз видях двама.
— А сега е нощ и портата е затворена. Но ще има караул. Чакай тук.
Ворбис изчезна в мрака. След малко се чу приглушен разговор. Брута се вгледа право пред себе си.
Разговорът беше последван от приглушена тишина. След малко Брута започна да си брои наум.
След десет ще се върна.
Още една десетица, и тогава.
Добре. Направи ги трийсет. И тогава ще се…
— Е, Брута. Да вървим.
Брута отново преглътна неспокойно и бавно се обърна.
— Не ви чух, господарю — едва успя да каже.
— Аз вървя леко.
— Има ли караул?
— Вече не. Ела и ми помогни с резетата.
В главната порта имаше малка вратичка. Със съзнание, вцепенено от омраза, Брута отмести резетата с опакото на ръката си. Вратата се отвори със съвсем леко изскърцване.
Навън се виждаше случайната светлина на далечно стопанство и препълнена тъмнина.
После тъмнината започна да се влива.
Йерархия, по-късно казваше Ворбис. Ефебианците не мислеха с понятията на йерархията.
Нито една армия не можеше да прекоси пустинята. Но може би една малка армия би могла да измине една четвърт от пътя и да остави запаси от вода. И да го направи няколко пъти. После друга малка армия би могла да използва част от тези резерви, за да стигне по-далеч, може би да стигне до средата, и да остави запаси. После още една малка армия…
Беше отнело месеци. Една трета от хората бяха умрели, от горещината и обезводняването, от дивите животни и от по-лоши неща, от още по-лошите неща, които крие пустинята…
Нужно беше да имаш мозък като този на Ворбис, за да го планираш.
И да го планираш рано. Хора вече умираха в пустинята, преди Брат Мърдък да тръгне да проповядва; съществуваше вече утъпкана пътека, когато Омнианската флота изгоря в залива пред Ефеб.
Нужно беше да имаш мозък като този на Ворбис за да планираш отмъщението си, преди да нападнеш.
Всичко свърши за по-малко от час. Фундаменталната истина беше, че шепата Ефебиански стражи в двореца нямаха абсолютно никакъв шанс.
Ворбис седеше изправен в стола на Тиранина. Наближаваше полунощ.
Група Ефебиански граждани, сред тях и Тиранинът, бяха докарани пред него.
Той се занима с някакви ръкописи, а след това вдигна очи с израза на мила изненада, като че ли въобще не знаеше, че петдесет човека стоят пред него и го чакат на един арбалет разстояние.
— А! рече той и пусна лека усмивка. — Е, радвам се да ви кажа, че сега можем да минем и без мирния договор. Той е абсолютно ненужен. Защо да бръщолевим за мир, когато няма повече война? Ефеб сега е епархия на Омниа. Спор няма да има.
Той хвърли някакъв лист хартия на пода.
— След няколко дни тук ще пристигне флотилия. Докато ние държим двореца, съпротива няма да има. Точно в този момент дяволското ви огледало се троши на парчета.
Той събра пръсти пред себе си и погледна към събраните Ефебианци.
— Кой го построи?
Тиранинът вдигна очи.
— Това беше Ефебианска конструкция — каза той.
— А! — рече Ворбис, — демокрация. Забравих. Тогава кой — той направи знак на един от стражите, който му подаде една торба, — е написал това?
Копие на „De Chelonian Mobile“ беше захвърлено на мраморния под.
Брута стоеше до трона. Там му беше казано да стои.
Той беше погледнал в преизподнята и сега беше негов ред. Всичко наоколо му се случваше в някакъв далечен кръг светлина, заобиколен от тъмнина. Мислите се гонеха една друга из главата му.
Дали Ценобиархът знаеше за това? Някой друг знаеше ли за двата вида истина? Кой друг знаеше, че Ворбис се сражава и от двете страни на войната, като дете, което си играе с войници? Наистина ли беше неправилно, ако беше за все по-голямата слава на…
… един бог, който е костенурка. Бог, в когото само Брута вярваше?
На кого говореше Ворбис, когато се молеше?
През умствената буря, Брута дочу равния тон на Ворбис:
— Ако философът, който е написал това, не си признае, всички вие вкупом ще бъдете подложени на огъня. Не се съмнявайте, че наистина го мисля.
Сред тълпата настъпи раздвижване и след това се чу гласът на Дидактилос.
— Пуснете ме! Нали го чухте! Все едно… аз винаги съм чакал шанса да направя това…
Няколко слуги бяха отблъснати настрани и философът излезе тежко от тълпата, като държеше предизвикателно празния фенер над главата си.
Брута видя как философът спря за един миг в празното пространство, след което много бавно се обърна, докато не се изправи точно с лице срещу Ворбис. Тогава направи няколко крачки напред и протегна фенера като даде вид, че оглежда критично дякона.
— Хмм — рече.
— Ти си… виновникът? — каза Ворбис.
— Точно. Дидактилос се казвам.
— И си сляп?
— Само що се отнася до зрението, господарю.
— И въпреки това носиш фенер — рече Ворбис. — Без съмнение поради някоя модерна причина. Може би ще ми кажеш, че търсиш честен човек?
— Не знам, господарю. Може би ти ще ми кажеш как изглежда той?
— Сега би трябвало да те ударя — каза Ворбис.
— О, сигурно.
Ворбис посочи книгата.
— Тези лъжи. Тази клевета. Тази… тази съблазън, която цели да отклони съзнанието на хората от пътя на истинското знание. Ти се осмеляваш да стоиш пред мен и да заявиш — той побутна книгата с пръст, — че светът е плосък и че се движи из бездната на гърба на гигантска морска костенурка?
Брута затаи дъх.
Историята също.
Защити вярата си, помисли си Брута. Само веднъж, нека някой да стане и да се опълчи на Ворбис. Аз не мога. Но някой…
Откри, че очите му се завъртат към Симони, който стоеше от другата страна на стола на Ворбис. Сержантът изглеждаше вкаменен, очарован.
Дидактилос се изправи в пълен ръст. Той се обърна наполовина и за момент празният му поглед мина през Брута. Фенерът беше протегнат на една ръка разстояние.
— Не — каза той.
— Когато всеки честен човек знае, че светът е сфера, съвършена сфера, която трябва да се върти около
