лицето на тиранията и т.н. Ха! Един човек, които не се страхува от…
— Какво да взема? Какво да взема? — крещеше Ърн.
— Не ни трябва Механиката на Гридо — каза Дидактилос. — Ей, де да можеше да му видя физиономията! Дяволски добро попадение, като помислиш. Надявам се някой да е записал какво му казах…
— Принцип на зъбното предаване! Теория за водната експанзия! — крещеше Ърн. — Но не ни трябва „Гражданското учение“ на Ибид или „Ектопията“ на Гномон, това е сигурно…
— Какво? Те принадлежат на цялото човечество! — сряза го Дидактилос.
— Тогава, ако цялото човечество благоволи да дойде да ни помогне да ги пренесем, ще бъде чудесно — рече Ърн. — Но ако ще сме само ти и аз, предпочитам да нося нещо полезно.
— Полезно? Книги върху механизмите?
— Да! Те могат да покажат на хората как да живеят по-добре!
— А тези показват на хората как да бъдат хора — рече Дидактилос. — Което ме подсеща. Намери ми друг фенер. Чувствам се доста сляп без…
Вратата на Библиотеката се разтресе от гръмовно тропане. Това не беше тропането на хора, които очакват вратата да им бъде отворена.
— Бихме могли да хвърлим някои от другите в…
Пантите изскочиха от стените. Вратата се сгромоляса.
Войниците наизскачаха от нея с извадени саби.
— А, господа, — каза Дидактилос. — За бога, не нарушавайте теорията ми.
Дежурният ефрейтор го погледна тъпо, след което погледна надолу към пода.
— Каква теория? — попита той.
— Ей, какво ще кажете да ми дадете един пергел и да се върнете след, да кажем, половин час?
— Оставете го, ефрейтор — каза Брута.
Той прекрачи вратата.
— Казах, оставете го.
— Но аз имам заповед да…
— Глух ли си? Ако си, Квизицията ще те излекува — каза Брута, учуден от твърдостта в гласа си.
— Вие не принадлежите към квизицията — рече ефрейторът.
— Не. Но познавам човек, който принадлежи — отговори Брута. — Вие трябва да претърсите двореца за книги. Оставете го с мен. Той е стар човек. Какво зло може да причини?
Ефрейторът погледна колебливо от Брута към пленниците си.
— Много добре, ефрейтор. Аз ще поема задачата.
Всички се обърнаха.
— Чухте ли? — каза Сержант Симони, докато си пробиваше път напред.
— Но дяконът ни каза…
— Ефрейтор?
— Да, сержант?
— Дяконът е много далеч. Аз съм тук.
— Да сержант.
— Тръгвайте!
— Да, сержант.
Симони наостри уши, докато войниците се отдалечаваха.
После заби сабя във вратата и се обърна към Дидактилос. Той сви в юмрук лявата си ръка и с разперена длан на дясната удари върху нея.
— Костенурката се Движи — каза той.
— Всичко зависи — рече философът, предпазливо.
— Искам да кажа, че аз съм… приятел каза той.
— Защо трябва да ти вярваме? — попита Ърн.
— Защото нямате друг избор — рязко каза Сержант Симони.
— Можеш ли да ни изведеш оттук? — попита Брута.
Симони го погледна кръвожадно.
— Теб? — рече той. — Защо пък трябва да извеждам теб оттук? Ти си инквизитор! — Той сграбчи сабята си.
Брута отстъпи назад.
— Не съм!
— На кораба, когато капитанът те изпробва, ти не каза нищо — рече Симони. — Ти не си един от нас.
— Но не мисля и че съм един от тях — отвърна Брута. — Аз съм си мене си.
Той погледна умолително Дидактилос, което беше напразно усилие и тогава се обърна към Ърн.
— Не знам за този войник — рече той. — Единственото, което знам, е, че Ворбис иска да ви убие и че ще изгори Библиотеката ви. Но аз мога да помогна. Измислих как по пътя насам.
— Я не го слушайте — каза Симони. Той падна на един крак пред Дидактилос, като просител. — Господине, ние сме… няколко човека… които познават същината на вашата книга… вижте, имам и препис…
Той затършува из нагръдника си.
— Ние я размножаваме — каза Симони. — Едно копие! Това е всичко, което имахме! Но тя беше разпространена от човек на човек. Някои от нас, които могат да четат, я прочетоха на останалите! Толкова е логична!
— Ъ… — рече Дидактилос. — Какво?
Симони развълнувано размаха ръце.
— Защото ние знаем… аз съм бил по места, където… вярно е! Наистина съществува Огромна Костенурка. Костенурката наистина се движи! Ние нямаме нужда от богове!
— Ърн? Никой не е свалил медта от покрива, нали? — попита Дидактилос.
— Така мисля.
— Напомни ми тогава да не говоря с този навън.
— Вие не разбирате! — каза Симони. — Аз мога да ви спася. Вие имате приятели на неочаквани места. Хайде. Само ще убия този свещеник…
Той сграбчи сабята си. Брута отстъпи.
— Не! И аз мога да помогна! Точно затова дойдох. Когато ви видях пред Ворбис, разбрах какво мога да направя!
— Какво можеш да направиш? — засмя се подигравателно Ърн.
— Мога да спася Библиотеката.
— Какво? Ще я нарамиш на гръб и ще побегнеш? — подхили се Симони.
— Не. Нямам предвид това. Колко ръкописа има тук?
— Около седемстотин — отвърна Дидактилос.
— Колко от тях са важни?
— Всички! — отговори Ърн.
— Може би няколкостотин — рече Дидактилос, по-меко.
— Чичо!
— Всички останали са само издадени вятър и суетност — каза Дидактилос.
— Но те са книги!
— Може би ще успея да взема повече — бавно каза Брута. — Има ли изход?
— Може… и да има — каза Дидактилос.
— Не му казвай! — каза Симони.
— Тогава всичките ви книги ще изгорят — каза Брута. Той посочи към Симони. — Той каза, че нямате избор. Така че, нямате нищо за губене, нали така?
— Той е… — започна Симони.
— Всички да млъкнат — каза Дидактилос. Той се загледа покрай Брута.
