Нито пък фактът, че известно време след това, ръкописи, за които се мислеше, че са били унищожени в Големия Ефебиански Библиотечен Пожар, се оказаха в забележително добро състояние в Библиотеката на Невидимия Университет в Анкх-Морпорк.
Но дори и така да е, хубаво е да се знае.
Брута се събуди с мирис на море в ноздрите си.
Поне това е нещото, което хората си мислят, че е мирис на море, а то всъщност е вонята на стара риба и изгнили водорасли.
Беше в някаква барака. Светлината, такава, каквато успяваше да се промъкне през единствения му неостъклен прозорец, беше червена и трепкаше. Единият край на бараката беше отворен във водата. Ръждивата светлина откриваше няколко фигури, скупчени около нещо.
Брута лекичко изпробва съдържанието на паметта си. Всичко изглежда беше там, с прилежно подредени библиотечни ръкописи. Думите бяха толкова безсъдържателни за него, колкото която и да било друга писана дума, но картинките бяха интересни. Във всеки случай, по-интересни от повечето неща в паметта му.
Той се изправи, внимателно.
— Значи си буден — каза гласът на Ом в главата му. — Чувстваме се малко пълни, нали? Чувстваме се малко като камара рафтове? Чувстваме се сякаш имаме големи табелки „Silencios“ навсякъде из главата? За какво трябваше да ходиш и да правиш всичко това?
— Аз… не знам. Струваше ми се… като следващото нещо, което трябва да направя. Къде си?
— Твоят приятел, войникът, ме е сложил в раницата си. Между другото, благодаря ти, че се грижиш толкова внимателно за мен.
Брута успя да се изправи на крака. Светът се завъртя около него за един миг, като прибави трета астрономическа теория към двете, които междувременно занимаваха мозъците на местните мислители.
Той надникна през прозореца. Червената светлина идваше от огньовете из целия Ефеб, но над Библиотеката имаше един огромен пламък.
— Партизански действия — рече Ом. — Дори и робите се бият. Не мога да разбера защо. Мислиш ли, че ще се възползват от възможността да си отмъстят на господарите, а?
— Предполагам, че робите в Ефеб имат възможност да бъдат свободни — каза Брута.
От другия край на бараката се чу съскане и металически, бръмчащ звук. Брута чу Ърн да казва:
— Ето! Казах ти. Просто запушване в тръбите. Нека сложим още малко гориво.
Брута се заклати към групата.
Бяха се скупчили около една лодка. Като всички лодки, и тази беше с нормална форма — заострен връх отпред и плосък край отзад. Но нямаше мачта. Това, което имаше, беше голяма, медна на цвят топка, висяща в дървена рамка към задната част на лодката. Под нея имаше желязна кошница, в която някой вече беше запалил хубав огън.
А топката се въртеше в рамката си в облак от пара.
— Виждал съм това — каза той. — В „De Chelonian Mobile“. Имаше рисунка.
— О, това е подвижната Библиотека — каза Дидактилос. — Да. Прав си. Илюстрира принципа на реакцията. Никога не съм карал Ърн да построи по-голяма. Това е, което излиза когато мислиш с ръцете си.
— Една нощ миналата седмица обиколих фара с нея — каза Ърн. — Абсолютно никакъв проблем.
— Анкх-Морпорк е много по-далече — каза Симони.
— Да, той е пет пъти по-далече, отколкото разстоянието между Ефеб и Омниа — тържествено каза Брута. — Имаше свитък с карти — добави той.
Пара се издигаше на горещи облаци от бръмчащата топка. Сега, когато беше по-близо, Брута видя, че половин дузина много къси гребла са свързани едно за друго във формата на звезда зад медния глобус и висяха над задната част на лодката. Дървени зъбни колела и няколко безкрайни ремъка запълваха междинното пространство. Когато глобусът се въртеше, греблата цепеха въздуха.
— Как работи това? — попита той.
— Много просто — отвърна Ърн. — Огънят прави…
— Нямаме време за това — рече Симони.
— … нагорещява водата и така тя се задвижва — каза чиракът-философ. — И тя се втурва навън от глобуса през тези четири малки дюзи, за да избяга от огъня. Струйките пара завъртат глобуса, а зъбните колела и гаечният механизъм на Леджибъс предават движението на греблата, които се въртят и движат лодката през водата.
— Много философско — каза Дидактилос.
Брута почуства, че трябва да защити Омнианския прогрес.
— Огромните врати на Цитаделата тежат тонове, но се отварят единствено със силата на вярата — каза той. — Едно бутване и те се разтварят широко.
— Много бих искал да видя това — каза Ърн.
Брута изпита лек греховен пристъп на гордост, че Омниа още има нещо, с което да се гордее.
— Много добър баланс и малко хидравлика, най-вероятно.
— О!
Симони замислено побутна механизма със сабята си.
— Помислили ли сте за всички възможности? — попита той.
Ръцете на Ърн започнаха да махат из въздуха.
— Искаш да кажеш мощни кораби, които порят винено-тъмното море сам… — започна той.
— На сушата, мислех си — каза Симони. — Може би… на някакъв вид каруца…
— О, няма никакъв смисъл да се качи лодка на каруца.
Очите на Симони заблестяха с блясъка на човек, който е видял бъдещето и е открил, че то е покрито с броня.
— Хмм — каза той.
— Всичко е много хубаво, но не е философия — каза Дидактилос.
— Къде е свещеникът?
— Тук съм, но не съм…
— Как се чувстваш? Угасна като свещ там.
— Аз съм… по-добре сега.
— Една минута изправен, на следващата — дъх не можеш да си поемеш.
— Много по-добре съм.
— Случва се често, нали?
— Понякога.
— Помниш ръкописите, нали?
— Аз… да, струва ми се. Кой запали Библиотеката?
Ърн вдигна очи от механизма.
— Той — каза той.
Брута се облещи срещу Дидактилос.
— Вие сте запалили собствената си Библиотека?
— Аз съм единственият квалифициран — отговори философът. — Освен това, спасявам я от пътя на Ворбис.
— Какво?
— Я си представи, че беше прочел ръкописите? Той и без това е достатъчно зъл. Щеше да е далеч по- зъл с цялото това знание в себе си.
— Той нямаше да ги прочете — каза Брута.
— О, щеше. Познавам този тип — каза Дидактилос. — Самата свята набожност за пред хората, и същински гол охлюв и отдаване на собствените страсти насаме.
— Не и Ворбис — каза Брута, с абсолютна увереност. — Той не би ги прочел.
— Е, както и да е — каза Дидактилос, — щом трябваше да се направи, аз го направих.
