Брута пребледня при тази мисъл. Това беше такава мисъл, която беше почти невъзможно да задържи в мозъка си. Беше мисъл, която нямаше логика. Ворбис на съд? Съдът беше нещо, което се случваше с другите хора.
Спомни си Брат Мърдък. И войниците, които бяха изгубени в пустинята. И всички неща, които бяха причинени на хората, дори на Брута.
— Кажи му, че не си спомняш! — крещеше Ом. — Кажи му, че не се сещаш!
— А ако него изправят пред съда — каза Симони, — ще го обявят за виновен. Никой не би се осмелил да направи нещо друго.
Мислите винаги се движеха бавно през мозъка на Брута, като айсберги. Те пристигаха бавно и си тръгваха бавно и когато бяха там, заемаха доста пространство, повечето от което под повърхността.
Той си помисли: най-лошото нещо у Ворбис не е че той е зъл, а че кара добрите хора да правят зли неща. Той превръща хората в подобни на себе си. Нищо не може да се направи. Прихващаш го от него.
Не се чуваше никакъв шум, освен плясъка на водата срещу корпуса на „Безименната Лодка“ и въртенето на философския двигател.
— Ще ни заловят, ако се върнем в Омниа — бавно каза Брута.
— Можем да акостираме далеч от пристанищата — нетърпеливо каза Симони.
— Анкх-Морпорк! — изкрещя Ом.
— Първо трябва да закараме Г-н Дидактилос в Анкх-Морпорк — каза Брута. — После… ще се върна в Омниа.
— Можеш да оставиш и мене там, по дяволите! — каза Ом — Много скоро ще си намеря вярващи в Анкх-Морпорк, хич да не те е грижа, те вярват във всичко там!
— Никога не съм виждал Анкх-Морпорк — каза Дидактилос. — Но, човек се учи докато е жив. Винаги това казвам. — Той се обърна с лице към войника. — С вой и писък.
— В Анкх има някои изгнаници — каза Симони. — Не се безпокойте. Там ще бъдете в безопасност.
— Удивително! — каза Дидактилос. — А като си помислиш, че тази сутрин даже и не знаех, че съм в опасност.
Той се облегна назад в лодката.
— Животът в този свят — рече той, — е, така да се каже, временно пребиваване в пещера. Какво можем да знаем ние за действителността? Защото всичко, което виждаме от истинската природа на съществуванието е — как да го наречем? — не повече от озадачаващи и забавни сенки, хвърляни върху вътрешната стена на пещерата от невижданата ослепителна светлина на абсолютната истина, от които ние можем или не да извлечем някакъв отблясък на правдивост, и ние като пещерни търсачи на мъдростта можем само да извисим глас към невидимото и да кажем смирено: „Хайде, направи Деформирания Заек… него най го обичам.“
Ворбис разбута въглените с крак.
— Няма кости каза той.
Войниците стояха мълчаливо. Пухкавите сиви снежинки рухнаха и полетяха малко в утринния ветрец.
— И не е тоя вид пепел, които трябва — каза Ворбис.
Сержантът отвори уста да каже нещо.
— Бъдете сигурни, че знам за какво говоря — каза Ворбис.
Той се приближи до овъгления капак на пода и го побутна с крак.
— Ние следвахме тунела — каза сержантът с гласа на някой, който се надява, противно на опита си, че ако звучи състрадателно, това ще му помогне да избегне задаващия се гняв. — Излиза близо до доковете.
— Но ако влезете в него откъм доковете, той не излиза тук — разсъждаваше Ворбис. Димящите въглени изглежда безкрайно го привличаха.
Сержантът сбърчи чело.
— Разбираш ли? — каза Ворбис. — Ефебианците не биха построили изход, който е и вход. Мозъците, които са измислили лабиринта, не биха разсъждавали така. Трябва да има… клапи. Поредица от подвижни камъни, може би. Препятствия, които препъват само в едната посока. Свистящи остриета, които изскачат от неочаквани стени.
— А!
— Изключително сложно и заплетено, няма съмнение.
Сержантът прокара сух език по устните си. Той не можеше да чете Ворбис като книга, защото никога не е имало книга като Ворбис. Но Ворбис имаше някои навици на мисленето, които човек научаваше, след известно време.
— Желаете от мен да взема взвода и да го проследя откъм доковете — глухо каза той.
— Тъкмо се канех да го предложа — каза Ворбис.
— Да, господарю.
Ворбис потупа сержанта по рамото.
— Но не се безпокойте! — весело каза той. — Ом ще закриля силните във вярата.
— Да, господарю.
— И последният човек може да ми донесе пълен доклад. Но първите… те не са в града?
— Претърсихме го напълно, господарю.
— И никой не е напуснал през портата? Тогава са напуснали по море.
— Всички Ефебиански военни кораби са под отчет, Лорд Ворбис.
— Този залив е въшлив с малки лодки.
— Които няма къде да отидат, освен в открито море, господарю.
Ворбис погледна към Кръглото Море. То изпълваше света от хоризонт до хоризонт. Отвъд него лежеше петното на равнините Сто и парцаливата верига на планините Рамтоп, чак до извисяващите се върхове, които Еретиците наричаха Центъра, но които всъщност бяха, той знаеше това, Полюсът, видим около кривата на света само поради начина, по който светлината се пречупваше в атмосферата, така, както правеше това във водата… и той видя и едно бяло петно, което се виеше над далечния океан.
Ворбис имаше много добро зрение, от височина.
Той взе шепа сива пепел, която някога е била „Принципи на Навигацията“ на Дайкири, и я пропусна през пръстите си.
— Ом ни е изпратил попътен вятър — каза той. — Нека слезем долу при доковете.
Надеждата се разлюля оптимистично във водите на отчаянието на сержанта.
— Може би тогава няма да искате да изследваме тунела, господарю? — попита той.
— О, не. Можете да го направите като се върнем.
Ърн ръгаше медната топка с парче жица докато „Безименната Лодка“ се търкаляше по вълните.
— Не можеш ли да я удариш? — попита Симони, който не беше съвсем наясно с разликата между машините и хората.
— Това е философски двигател — отговори Ърн. — Биенето няма да помогне.
— Но ти каза, че машините могат да бъдат наши роби — рече Симони.
— Но не с бой — каза Ърн. — Дюзите са натъпкани със сол. Когато водата излезе от топката, солта остава.
— Защо?
— Не знам. Водата обича да се движи леко.
— Попаднали сме в безветрие! Можеш ли да направиш нещо?
— Да, почакай да се охлади, изчисти я и тогава сложи още малко вода в нея.
Симони се огледа лудо.
— Но ние все още виждаме брега!
— Ти може и да виждаш — каза Дидактилос. Той седеше в средата на лодката с ръце, кръстосани върху
