Ърн се отдръпна от носа на лодката, където слагаше допълнително дърва в казана под глобуса.
— Можем ли всички да се качим на борда? — попита той.
Брута се премести върху една груба пейка в средата на кораба, или както там се наричаше. Въздухът миришеше на гореща вода.
— Така — каза Ърн. Той дръпна някакъв лост. Въртящите се гребла удариха водата; последва рязък тласък и после, с пара, увиснала във въздуха след нея, лодката тръгна напред.
— Как се казва този съд? — попита Дидактилос.
Ърн изглеждаше изненадан.
— Как да се казва? — попита той. — Лодка. Предмет, според природата на нещата. Не е необходимо да се казва никак.
— Имената са по-философски — каза Дидактилос, леко начумерен. — И трябваше да счупиш амфора с вино над нея.
— Това щеше да е разхищение.
Лодката запухтя навън от навеса за лодки и пое към тъмното пристанище.
Далеч от едната ѝ страна, гореше Ефебианска галера. Целият град представляваше бъркотия от пламък.
— Но нали имаш амфора на борда? — попита Дидактилос.
— Да.
— Подай я насам тогава.
Зад лодката оставяше диря от бяла вода. Веслата гребяха дълбоко.
— Няма вятър! Няма гребци! — каза Симони. — Започвате ли поне да разбирате какво имате тук, Ърн?
— Абсолютно. Действащите принципи са удивително прости — каза Ърн.
— Нямах това предвид. Имах предвид нещата, които бихте могли да направите с тази сила!
Ърн бутна още една цепеница в огъня.
— Това е просто превръщането на топлината в работа — каза той. — Предполагам… о, изпомпване на вода. Мелници, които могат да мелят дори, когато не духа вятър. Такива неща ли? Това ли имаше предвид?
Симони, войникът, се поколеба.
— Да — рече той. — Нещо подобно.
Брута прошепна:
— Ом?
— Да?
— Добре ли си?
— Тук вътре мирише като във войнишка раница. Извади ме.
Медната топка се въртеше лудо над огъня. Тя блестеше почти толкова ярко, колкото и очите на Симони.
Брута го потупа по рамото.
— Може ли да си получа костенурката?
Симони горчиво се засмя.
— Хубаво месо има по тия животинки — каза той, докато вадеше Ом.
— Всички така казват — рече Брута. Той сниши гласа си до шепот.
— Какво място е Анкх?
— Град на милион души — каза гласът на Ом — много от които заемат тела. И на хиляди религии. Има даже и храм на малките богове! Звучи като място, където хората нямат проблем с това да вярват в разни неща. Не е лошо място за ново начало, струва ми се. С моя мозък и твоя… с моя мозък, ние скоро пак трябва да сме в бизнеса.
— Не искаш да се върнеш в Омниа?
— Няма смисъл — отговори гласът на Ом. — Винаги можеш да свалиш някой установил се бог. На хората им писва, искат промяна. Но не можеш да победиш самия себе си, нали така?
— На кого говориш, свещенико? — попита Симони.
— Аз… ъ… се молех.
— Ха! На Ом? Все едно да се молиш на костенурка.
— Да.
— Срамувам се за Омниа — каза Симони. — Погледни ни. Вързани за миналото. Задържани от репресивен монотеизъм. Отбягвани от съседите си. Какво добро сме видели от нашия Бог? Богове? Ха!
— Успокой се, успокой се — рече Дидактилос. — По море сме, а ти носиш силно проводима ризница.
— О, аз нищо не казвам за другите богове — бързо каза Симони. — Нямам това право. Но Ом? Плашило на квизицията! Ако съществува, нека ме порази тук и сега!
Симони изтегли сабята си и я вдигна на една ръка разстояние.
Ом седеше кротко в скута на Брута.
— Харесва ми това момче — рече той. — Той е почти толкова добър, колкото и вярващ. Като любовта и омразата е, нали разбираш какво имам предвид?
Симони отново си прибра сабята в ножницата.
— Така аз отхвърлям Ом — каза той.
— Да, но каква е алтернативата?
— Философия! Практическа философия! Ето, като двигателят на Ърн. Той може да изтегли Омниа с вой и писък във Века на Плодовия Прилеп!
— С вой и писък — повтори Брута.
— Необходими без никакво съмнение — каза Симони.
Той сияеше срещу тях.
— Не се тревожи за него — каза Ом. — Ние ще сме вече далеч. Пък и все тая. Мисля, че като се разчуе новината за снощната работа, от името на Омниа няма да остане нищо.
— Но вината беше на Ворбис! — високо изрече Брута. — Той започна всичко! Той изпрати бедния Брат Мърдък и после той го уби, за да може да хвърли вината върху Ефебианците! Той никога не е имал намерение да сключва мирен договор! Той просто искаше да влезе в двореца!
— И това не мога да разбера — как успя — каза Ърн. — Никой никога не е минавал през лабиринта без водач. Той как успя да го направи?
Слепите очи на Дидактилос затърсиха Брута.
— Нямам представа — каза той. Брута увеси глава.
— Той наистина ли направи всичко това? — попита Симони.
— Да.
— Ах ти, идиот! Пълен тиквеник такъв! — изкрещя Ом.
— И ти ще разкажеш това на другите хора? — попита Симони, настойчиво.
— Предполагам.
— Ще се обявиш срещу Квизицията?
Брута се втренчи нещастно в тъмнината. Зад тях пламъците на Ефеб се бяха слели в една оранжева искра.
— Единственото, което мога да кажа, е това, което помня — рече той.
— Ние сме мъртви — каза Ом. — Хвърли ме през борда, защо не го направиш? Този глупак ще иска да ни върне обратно в Омниа!
Симони замислено си потърка брадичката.
— Ворбис има много врагове — каза той, — при определени обстоятелства. По-добре, ако бъде убит, но някой може да нарече това убийство. Или дори мъченичество. Но процес… ако има доказателства… само ако си помислят, че може да има доказателство…
— Виждам как мозъкът му работи! — изкрещя Ом. — Всички щяхме да се спасим, ако си беше мълчал!
— Ворбис под съд — разсъждаваше Симони.
