сферата на Слънцето, така, както Човекът се върти около централната истина на Ом — каза Ворбис — а звездите…
Брута се облегна напред, а сърце го му блъскаше лудо.
— Господарю? — прошепна той.
— Какво? — сряза го Ворбис.
— Той каза „не“ — каза Брута.
— Точно така — рече Дидактилос.
В продължение на един миг Ворбис седя абсолютно неподвижен. После челюстта му мръдна леко, сякаш той репетираше някакви думи под носа си.
— Ти се отричаш от това? — попита той.
— Нека да е сфера — рече Дидактилос. — Няма никакъв проблем и да е сфера. Несъмнено, взети са всички необходими мерки всичко да се крепи върху нея. И Слънцето може да е друга една, още по-голяма сфера, на голямо разстояние оттук. Луната света ли предпочитате да обикаля или Слънцето? Аз предлагам света. По-йерархично е, а и е великолепен пример за всички нас.
Брута виждаше нещо, което никога по-рано не беше виждал. Ворбис изглеждаше объркан.
— Но ти си написал… ти си казал, че светът се намира на гърба на гигантска морска костенурка! Дал си име на тази костенурка!
Дидактилос сви рамене.
— Сега знам повече — каза той. — Де се е чуло и видяло някога костенурка дълга десет хиляди мили? Да плува из бездната на пространството? Ха! Ама че глупост! Чак ме е срам да мисля за това сега.
Ворбис си затвори устата. После пак я отвори.
— Така се държи един Ефебиански философ? — попита той.
Дидактилос отново сви рамене.
— Така се държи всеки истински философ рече той. — Човек трябва да е готов винаги да прегърне новите идеи, да вземе предвид новите доказателства. Не сте ли съгласен? А и вие ни донесохте много нови доводи — жестът като че ли обхвана, съвсем случайно, Омнианските стрелци из стаята — върху които да размишлявам. Аз винаги мога да бъда оборен от могъщ аргумент.
— Твоите лъжи вече са отровили света!
— Тогава ще напиша друга книга спокойно каза Дидактилос. — Помислете как ще бъде прието — гордият Дидактилос оборен от аргументите на Омнианците. Пълно отричане. Хмм? Всъщност, с ваше позволение, господарю — знам, че имате много работа да вършите — да грабите, горите и т.н. — аз веднага ще се оттегля във варела си и ще започна да работя върху нея. Вселена от сфери. Топки, които се въртят из пространството. Хмм. Да. С ваше позволение, господарю, ще ви напиша повече топки, отколкото сте си представяли…
Старият философ се обърна и много бавно тръгна към изхода.
Ворбис го гледаше как се отдалечава.
Брута видя как той наполовина вдигна ръка, за да даде знак на стражите и после отново я свали.
Ворбис се обърна към Тиранина.
— Дотук с вашите… — започна той.
— Уууу!
Фенерът прелетя през вратата и се разби в черепа на Ворбис.
— И все пак… Костенурката се Движи!
Ворбис скочи на крака.
— Аз … — изкрещя той и после се овладя. Махна раздразнено на двама от стражите. — Искам да го заловите. Сега. И… Брута?
Брута едва го чу поради втурналата се в ушите му кръв. Дидактилос се беше оказал по-добър мислител, от колкото го беше помислил.
— Да, господарю?
— Ще вземеш група хора и ще ги заведеш в Библиотеката… и тогава, Брута, ще изгориш Библиотеката.
Дидактилос беше сляп, но беше тъмно. Преследващите го стражи можеха да виждат, само че наоколо нямаше нищо за виждане. Пък и те не биха прекарали живота си да се скитат из витите, неравни, и преди всичко с безброй стъпала улички на Ефиб.
— … осем, девет, десет, единайсет — мърмореше Философът, докато подскачаше нагоре по тъмното като в рог стълбище и се стрелна зад един ъгъл.
— Аргх, оу, това ми беше коляното — мърмореха повечето от стражите, изпопадали накуп насред стъпалата.
Един, обаче, успя да стигне до върха. На звездната светлина той едва успя да различи кльощавата фигура, която диво подскачаше по улицата. Той вдигна арбалета си. Старият глупак даже не се прикриваше…
Идеална мишена.
Чу се звук от дръпната струна.
За един миг стражът изглеждаше озадачен. Лъкът падна от ръцете му, като се опъна, щом удари паветата и изпрати стрелата си, рикошираща в една статуя. Той наведе очи към пернатата стрела, която стърчеше от гърдите му, след което и към фигурата, която се измъкна от сянката.
— Сержант Симони? — прошепна той.
— Съжалявам — рече Симони. — Наистина съжалявам. Но Истината е важна.
Войникът отвори уста да изкаже мнението си за истината и тогава се строполи напред.
Той отвори очи.
Симони се отдалечаваше. Всичко изглеждаше по-светло. Още беше тъмно. Но сега той виждаше в тъмнината. Всичко беше сенки на сивото. И паветата под ръката му някакси се бяха превърнали в груб черен пясък.
Той погледна нагоре.
— НА КРАКА, РЕДНИК ИХЛОС.
Той се изправи глупаво на крака. Сега той беше повече от един обикновен войник, анонимна фигура, която да преследва и да бъде убивана и да не бъде нищо повече от сенчест фигурант в живота на другите хора. Сега той беше Дерви Ихлос, възраст — трийсет и осем години, сравнително добродетелен в общата схема на нещата, и мъртъв.
Той несигурно вдигна ръка към устните си.
— Ти си съдникът? — попита той.
— НЕ АЗ.
Ихлос погледна към пясъка, който се простираше нататък. Разбра инстинктивно какво трябва да направи. Той беше далеч по-малко изтънчен от Генерал Фри’ит, и затова обръщаше по-голямо внимание на песничките, които е учил в детството си. Освен това, имаше предимство. Беше вярвал по-малко дори и от генерала.
— СЪДЪТ Е НА КРАЯ НА ПУСТИНЯТА.
Ихлос опита да се усмихне.
— Мама ми е разказвала за това — рече той. — Когато умреш, трябва да извървиш пустиня. И виждаш всичко както трябва, казваше тя. И запомняш всичко правилно.
Смърт нарочно не направи нищо, за да не покаже по никакъв начин чувствата си.
— Може да срещна някои приятели по пътя, а? — попита войникът.
— ВЪЗМОЖНО Е.
Ихлос тръгна. Като цяло, помисли си той, можеше и по-зле да е.
Ърн се катереше с мъка по полиците като маймуна, като вадеше книги от поставките им и ги хвърляше на пода.
— Мога да нося около двайсет — каза той. — Но кои двайсет?
— Винаги съм искал да направя това — щастливо мърмореше Дидактилос. — Защитаваш истината пред
