— Тя… идва от слънцето. И от луната и звездите. И свещите. И лампите.
— И така нататък — каза Ворбис и кимна. — Разбира се. Но има и друг вид светлина. Светлина, която запълва дори и най-тъмните кътчета. Това трябва да е. Защото, ако тази мета-светлина не съществуваше, как щяхме да виждаме тъмнината?
Брута не каза нищо. Това приличаше твърде много на философия.
— Така е и с истината — каза Ворбис. — Има някои неща, които изглеждат като истината, които притежават всички отличителни черти на истината, но които не са същинската истина. Същинската истина по някога трябва да бъде защитена от лабиринт от лъжи.
Той се обърна към Брута.
— Разбираш ли ме?
— Не, Лорд Ворбис.
— Искам да кажа, това, което се открива пред нашите сетива, не е фундаменталната истина. Нещата, които се виждат, чуват и правят от плътта, са просто сенки на една по-дълбока реалност. Това е, което трябва да разбереш, докато напредваш в Църквата.
— Но за момента, господарю, аз знам само тривиалната истина, истината, достъпна отвън — каза Брута. Чувстваше се така, сякаш беше застанал на ръба на яма.
— Така започваме всички — дружелюбно каза Ворбис.
— И все пак, Ефебианците ли убиха Брат Мърдък? — настоя Брута. Сега той висеше един инч над мрака.
— Казвам ти, че в най-дълбокия смисъл на истината, те го убиха. С неспособността си да възприемат думите му, с тяхното упорство, те наистина го убиха.
— Но в тривиалния смисъл на истината — изрече Брута, като подбираше всяка дума с вниманието, което инквизитор би отделил на пациента си в дълбините на Цитаделата, — в тривиалния смисъл Брат Мърдък умря, нали така, в Омниа, защото не беше умрял в Ефеб, просто му се бяха подиграли, но съществуваше опасението, че останалите в Църквата може да не разберат, по-дълбоката истина и така, беше разпространен слухът, че Ефебианците са го убили в… в тривиалния смисъл, като по този начин даде на вас и на онези, които виждат истината за злото от Ефеб, съответната причина да предприемете… справедливи репресивни мерки.
Те минаха покрай един фонтан. Стоманеният край на дяконовия жезъл чаткаше в нощта.
— Предвиждам голямо бъдеще за теб в Църквата — най-сетне каза Ворбис. — Времето на осмия Пророк наближава. Време на експанзия и огромни възможности за тези, които истински служат на Ом.
Брута погледна в ямата.
Ако Ворбис беше прав, и съществуваше някаква светлина, която правеше тъмнината видима, тогава там, долу беше нейният антипод, тъмнината, където никога никаква светлина не може да стигне: тъмнина която зачерняше светлината. Помисли си за слепия Дидактилос и празния му фенер.
Чу се, че казва:
— А с хора като Ефибианците не може да има примирие. Никакъв договор не може да се счита за обвързващ, ако е между хора като Ефебианците и тези, които следват дълбоката вяра?
Ворбис кимна.
— Когато Великият Бог е с нас — рече той, — кой може да ни устои? Ти ме впечатляваш, Брута.
В тъмнината се чу още смях, а след него и дрънченето на струнни инструменти.
— Празник — подметна подигравателно Ворбис. — Тиранинът ни покани на празненство! Изпратих една част от групата, разбира се. Дори генералите им са там! Те си мислят, че са в безопасност зад лабиринта си, както костенурката си мисли, че е в безопасност в черупката си, без да си дават сметка, че това е затвор. Давай напред.
Вътрешната стена на лабиринта изникна от мрака. Брута се облегна на нея. Далече отгоре долетя дрънченето на метал върху метал, докато часовоят правеше обиколките си.
Портата към лабиринта беше широко отворена. Ефибианците никога не бяха виждали смисъл да спират някого да влезе. По един къс страничен тунел водачът за първата една шеста от пътя спеше на пейка, а до него се стичаше свещ. Над алкова му висеше бронзовият звънец, с който бъдещите кандидати за прекосяване на лабиринта го повикваха. Брута се шмугна покрай него.
— Брута?
— Да, господарю?
— Преведи ме през лабиринта. Знам, че можеш.
— Господарю…
— Това е заповед, Брута — учтиво каза Ворбис.
Няма никаква надежда помисли си Брута. — Това е заповед.
— Тогава стъпвайте, където стъпвам аз, господарю прошепна той. — На не повече от една стъпка зад мен.
— Да, Брута.
— Ако аз заобиколя някое място на пода без никаква причина, заобиколете го и вие.
— Да, Брута.
Брута си помисли: може би бих могъл и да сбъркам. Не. Дал съм дума и т.н. Не мога просто да не се подчиня. Целият свят свършва, ако започнеш да мислиш така…
Той позволи на спящото си съзнание да вземе връх. Пътят през лабиринта се разгъна в главата му като светеща жица.
… диагонално напред и надясно три стъпки и половина, после надясно шейсет и три стъпки, две секунди пауза — където стоманено изсвистяване в тъмнината подсказа, че един от пазителите е измислил нещо, което му е донесло награда — и три стъпки нагоре…
Бих могъл да избягам напред, помисли си той. Мога да се скрия, а той ще попадне в някоя яма или капан или нещо такова, а аз бих могъл да се промъкна обратно в стаята си и никой никога няма да узнае.
Аз ще знам.
… напред девет крачки, и надясно една стъпка, после напред деветнайсет крачки, и надясно две крачки…
Напред имаше светлина. Не случайният бял блясък на луната през процепите на покрива, а жълтата светлина на лампа, която чезнеше и ставаше по-ярка с приближаването на притежателя ѝ.
— Някой идва — прошепна той. — Трябва да е някой от водачите!
Ворбис беше изчезнал.
Брута се въртеше несигурно в коридора, докато светлината подскачаше все по-наблизо.
Един възрастен глас попита:
— Ти ли си, Номер Четири?
Светлината изникна иззад ъгъл. Тя полуосвети един възрастен мъж, който се приближи до Брута и вдигна свещта до лицето му.
— Къде е Номер Четири? — попита той, докато се взираше около Брута.
Зад мъжа се появи фигура, от един страничен коридор. Брута успя само за кратко да зърне Ворбис, със странно миролюбиво изражение на лицето, който стисна главата на жезъла си, извъртя я и дръпна.
На светлината на свещта за един миг проблясна остър метал.
После светлината угасна.
Гласът на Ворбис каза:
— Води отново.
Разтреперан, Брута се подчини. За един миг усети меката плът на разперена ръка под сандала си.
Ямата — помисли си. Погледни в очите на Ворбис и ето я ямата. А аз съм вътре в нея с него.
Трябва да запомня за фундаменталната истина.
Други водачи не патрулираха лабиринта. След цели един милион години нощният вятър го лъхна хладно в лицето и Брута се озова под звездите.
— Браво. Ще запомниш ли пътя до портата?
— Да, Лорд Ворбис.
Дяконът дръпна качулката върху лицето си.
— Продължавай.
