— Карта? Какво е карта?
— Това е един вид картина, която ти показва къде се намираш — каза Дидактилос.
Брута се облещи от почуда.
— А тя откъде знае?
— Ха!
— Боговете — отново подсказа Ом. — Тук сме, за да питаме за боговете!
— Но всичко това вярно ли е? — попита Брута.
Дидактилос сви рамене.
— Може би. Може би. Ние сме тук и това тук е сега. Начинът, по който аз го виждам, че е, след това всичко клони към налучкване.
— Искаш да кажеш, че не знаеш дали е истина? — попита Брута.
— Мисля, че може би е — отвърна Дидактилос. — Може и да греша. Да бъдеш философ означава да не бъдеш сигурен.
— Говори за богове — каза Ом.
— Боговете — немощно каза Брута.
Мозъкът му гореше. Тези хора пишеха всичките тези книги за нещата, а не бяха сигурни. Но той беше сигурен, и Брат Намрод беше сигурен, и Дякон Ворбис притежаваше такава увереност, около която би могъл да огънеш конска подкова. Увереността беше скала.
Сега той вече знаеше защо, когато говореше за Ефеб, лицето на Ворбис посивяваше от омраза, а гласът му ставаше напрегнат като жица. Ако не съществуваше истина, тогава какво оставаше? А тези надути старчоци прекарваха времето си да ритат основите на света, а не можеха да предложат нищо, с което да ги заместят, освен несигурност. И се гордееха с това?
Ърн се беше качил на една малка стълба и ровеше из лавиците с ръкописи. Дидактилос седеше срещу Брута, слепият му поглед все още очевидно вперен в него.
— Не ти харесва, нали? — рече философът.
Брута нищо не беше казал.
— Знаеш ли — приказливо рече Дидактилос, — хората казват, че ние, слепите, сме голяма работа, що се отнася до останалите сетива. Това, разбира се, не е истина. Педерастите му с педерасти го казват просто, защото това ги кара да се чувстват по-добре. Освобождава ги от задължението да изпитват съжаление към нас. Но когато не можеш да виждаш, наистина се научаваш да слушаш повече. Начинът, по който хората дишат, шумът, който издават дрехите им…
Ърн се появи отново с друг ръкопис.
— Не трябваше да правиш това — нещастно каза Брута. — Всички това… Гласът му заглъхна.
— Знам за сигурността — каза Дидактилос. Сега вече лекият, гневлив тон беше изчезнал от гласа му. — Спомням си, преди да ослепея. Веднъж отидох в Омниа. Това беше преди да затворят границите, когато все още позволявахте на хората да пътуват. И в Цитаделата ви видях тълпа от хора, която преби с камъни един човек в яма. Виждал ли си някога такова нещо?
— Трябва да се прави — измънка Брута. — За да се изповяда душата и…
— За душата не знам. Никога не съм бил такъв философ — рече Дидактилос. — Единственото, което знам, е, че беше ужасяваща гледка.
— Състоянието на тялото не е…
— О, аз не говоря за нещастното копеле в ямата — каза философът. — Говоря за хората, които хвърляха камъните. Те бяха абсолютно сигурни. Те бяха сигурни, че не те са в ямата. Можеше да го прочетеш по лицата им. Толкова доволни, че не те са там, че хвърляха с всичка сила.
Ърн се въртеше и изглеждаше неуверен.
— Намерих „За Религията“ на Абраксас — каза той.
— Старият „въглищен“ Абраксас — каза Дидактилос, като внезапно пак се развесели. — Досега петнайсет пъти го е удряла гръмотевица и още не се предава. Можеш да заемеш тази до утре, ако искаш. Без да драскаш коментари по полетата, да знаеш, освен ако не са интересни.
— Това е то! — каза Ом. — Давай да оставяме тоя идиот.
Брута разгъна свитъка. Нямаше даже картинки.
Изпълваше го нечетливо писмо, ред след ред.
— Прекара години наред да я изследва — каза Дидактилос. — Изнесе се в пустинята, говореше с малките богове. Говореше и с някои от нашите богове. Храбър човек. Той казва, че боговете обичат да виждат някой атеист наоколо. Дава им някаква цел, към която да се стремят.
Брута разви още малко от ръкописа. Преди пет минути той би признал, че не може да чете. Сега и най- добрите усилия на инквизиторите не биха го принудили да го каже. Той го вдигна по начин, който се надяваше, че е общоприетият.
— Къде е той сега? — попита.
— Ами, някой каза, че преди година или две са видяли чифт сандали и пушек, излизащ от тях, пред къщата му — каза Дидактилос. — Кой знае, може да е предизвикал съдбата.
— Мисля, че е най-добре да тръгвам — каза Брута. — Извинявайте, че ви отнех от времето.
— Върни я, когато я свършиш — каза Дидактилос.
— Така ли четат хората в Омниа? — попита Ърн.
— Какво?
— Наопаки.
Брута вдигна костенурката, погледна кръвнишки Ърн и с широки крачки излезе колкото можа по- високомерно от Библиотеката.
— Хмм — рече Дидактилос. Забарабани с пръсти по масата.
— Него видях снощи в кръчмата — рече Ърн. — Сигурен съм, господарю.
— Но Омнианците са отседнали тук в двореца.
— Точно така, господарю.
— Но кръчмата е отвън.
— Да.
— Тогава трябва да е прелетял през стената, как мислиш?
— Сигурен съм, че беше той, господарю.
— Тогава… може би е дошъл по-късно. Може би още не е бил влязъл тук вътре, когато си го видял.
— Само така ще да е било, господарю. Пазачите на лабиринта са неподкупни.
Дидактилос перна Ърн по тила с фенера.
— Глупаво момче! Казал ли съм ти за този род твърдения!
— Искам да кажа, че не са лесно подкупни, господарю. Не и за всичкото злато на Омниа, например.
— Така е по-добре.
— Мислиш ли, че костенурката беше бог, господарю?
— Ще си има големи неприятности в Омниа, ако е. Имат адско копеле за бог там. Чел ли си някога стария Абраксас?
— Не, господарю.
— Страшен спец е по боговете. Голяма работа. Винаги миришеше на опърлена коса. Имаше естествено съпротивление.
Ом пълзеше бавно по права линия.
— Престани да ходиш насам-натам така — каза той. — Не мога да се съсредоточа.
— Как може хората да говорят така? — попита Брута празния въздух. — Държат се така, сякаш са доволни, че не знаят нещата! Да откриват все повече и повече неща, които не знаят! Точно като децата, които идват гордо да ти покажат пълното гърне!
Ом отбеляза мястото си с лапа.
— Но те откриват нещата — рече той. — Този Абраксас без съмнение е бил мислител. И аз не знаех някои от тези неща. Седни!
Брута се подчини.
