— Как се появяват. Как растат. И какво става с тях след това.
Дидактилос сложи костенурката в ръцете на Брута.
— Струва пари, този вид мислене — рече той.
— Кажете ми, когато сме изразходвали повече от петдесет и два обола — каза Брута. Дидактилос се ухили.
— Явно можеш и сам да мислиш — каза той. — Имаш ли добра памет?
— Не. Не точно добра.
— Така ли? Добре. Ела да влезем в Библиотеката. Има заземен меден покрив. Боговете наистина мразят такива неща.
Дидактилос се пресегна покрай него и вдигна ръждив, железен фенер.
Брута вдигна очи към голямото бяло здание.
— Това е Библиотеката? — попита той.
— Да — отговори Дидактилос. — Затова над вратата е изписано с такива големи букви Библкт. Но писарушка като теб знае това, естествено.
Библиотеката на Ефеб беше — преди да изгори — втората най-голяма библиотека на Диска.
Не толкова голяма, колкото библиотеката на Невидимия Университет, разбира се, но онази библиотека имаше едно или две предимства поради магическата си природа. Никъде другаде библиотека нямаше, например, цяла галерия от ненаписани книги — книги, които са щели да бъдат написани, ако авторът не е бил изяден от някой алигатор, някъде около първа глава, и т.н. Атласи на въображаеми места. Речници на лъжливи думи. Наръчници на наблюдателя за невидими неща. Диви енциклопедии в Изгубената Читалня. Толкова голяма библиотека, че тя изопачава реалността и е отворила врати към всички останали библиотеки, навсякъде и навсякога…
И толкова различна от Библиотеката на Ефеб, с нейните четири или петстотин тома. Много от тях бяха на рула, за да спестят на читателите си неудобството да викат роб всеки път, когато искат да им се прелисти някоя страница. Всяка една от тях лежеше в собствената си преграда, обаче. Книгите не трябва да се държат много наблизо, иначе си взаимодействат по странни и непредсказуеми начини.
Слънчеви лъчи пронизваха сенките, осезаеми като колони в прашния въздух.
Макар че това беше най-малкото чудо в Библиотеката, Брута не можеше да не забележи странна конструкция по пътеките. На около два метра от пода между редиците каменни рафтове бяха закрепени дървени летви, така че да подпират по-широка дъска без абсолютно никакво очевидно приложение, долната ѝ страна беше украсена с груби дървени форми.
— Библиотеката — обяви Дидактилос.
Той вдигна ръка. Пръстите му леко погладиха дъската над главата му.
Една мисъл осени Брута.
— Ти си сляп, нали? — попита той.
— Точно така.
— Но носиш фенер?
— Няма нищо — отвърна Дидактилос. — Не слагам газ в него.
— Фенер, който не свети, за човек, който не вижда?
— Да. Действа перфектно. Пък и, разбира се, много е философско.
— И живееш във варел.
— Много е модерно, да живееш във варел, де — каза Дидактилос, докато вървеше енергично напред, а пръстите му само от време на време докосваха изпъкналите форми по дъската. — Повечето философи го правят. Това говори за презрение и пренебрежение към светските неща. Обърни внимание, Леджибъс има сауна в неговия. Удивително е за какви неща можеш да мислиш в него, казва той.
Брута се огледа. Свитъци стърчаха от полиците си като кукувици, които кукат в точен час.
— Всичко е толкова… никога не бях виждал философ преди да дойда тук — каза той. — Снощи всички бяха…
— Трябва да запомниш, че по тези земи има три основни подхода към философията — каза Дидактилос — Кажи му, Ърн.
— Съществуват Ксеноистите — веднага рече Ърн. — Те казват, че светът по начало с сложен и произволен. После идват Ибидианците. Те казват, че светът по начало е елементарен и следва определени фундаментални правила.
— И аз — каза Дидактилос, като измъкна един свитък от лавицата му.
— Господарят казва, че по начало това е смешен стар свят — рече Ърн.
— В който няма достатъчно за пиене — допълни Дидактилос.
— В който няма достатъчно за пиене.
— Богове — каза Дидактилос, полу-на себе си. Той извади друг свитък. — Искаш да знаеш за боговете? Тук са Размишленията на Ксено, глупавите Бележки на стария Аристократис, и адски глупавите Беседи на Ибид, и Геометрията на Леджибъс, и Теологията на Хайерарх…
Пръстите на Дидактилос танцуваха по рафтовете. Въздухът се изпълни с още прах.
— Всичко това са книги? — попита Брута.
— О, да. Тук всички пишат книги. Просто не можеш да ги спреш, копелетата.
— И хората могат да ги прочетат? — попита Брута.
Омниа се основаваше на една книга. А тук бяха… стотици…
— Ами, ако искат, могат — отговори Ърн. — Но тук не влизат много хора. Това не са книги за четене. Те са повече за писане.
— Мъдростта на вековете е това — каза Дидактилос. — Нали разбираш, трябва да напишеш книга, за да докажеш, че си философ. Тогава си получаваш почетния свитък и безплатна официална люфа на философ.
Слънчевата светлина се събираше върху голяма каменна маса в центъра на стаята. Ърн разгъна един свитък по дължина. Бляскави цветя заискриха в златната светлина.
— Оринджкратис, „За Природата на Растенията“ — каза Дидактилос. — Шестстотин растения и приложението им…
— Красиви са — прошепна Брута.
— Да, това е едно от приложенията на растенията — отговори Дидактилос. — И то такова, което старият Оринджкратис не пожела да види. Браво. Покажи му Бестиария на Фило, Ърн.
Разгънат беше друг свитък. На него имаше десетки картинки на животни и хиляди неразчитаеми думи.
— Но… картини на животни… не е редно… не е ли нередно…
— Там има картини на почти всичко — каза Дидактилос.
В Омниа изкуството не беше позволено.
— А това е книгата, която Дидактилос написа — каза Ърн.
Брута погледна към картината на морска костенурка. Там имаше… слонове, те са слонове, подсказа паметта му, от пресните спомени за Бестиария, потъващи незаличими в съзнанието му… слонове на гърба ѝ, а върху тях нещо с планини и водопад на океан около ръба ѝ…
— Как е възможно това? — попита Брута. — Свят на гърба на костенурка? Защо всички ми казват това? Това не може да бъде истина!
— Кажи това на моряците — рече Дидактилос. — Всеки, който някога е плавал по Океана на Ръба, го знае. Защо да отричаме очевидното?
— Но светът със сигурност е съвършена сфера, която се върти около сферата на слънцето, точно така, както ни казва Септатюхът — каза Брута. — Това изглежда толкова… логично. Това е така, както трябва да бъдат нещата.
— Трябва? — попита Дидактилос. — Е, не знам какво трябва. Това не е философска дума.
— А… това какво е… — промърмори Брута, като посочи към един кръг под рисунката на костенурката.
— Това е скица — отговори Ърн.
— Карта на света — каза Дидактилос.
