В този случай:
— Тука имам десет обола, които казват, че не може да го направи пак!
— Говорещи пари? Това е нещо, което не можеш да чуеш всеки ден, Ксено.
— Да. И се канят да ти кажат довиждане.
— Виж какво, не ставай глупав. Това е костенурка. Тя просто танцува танца на съвкуплението…
Последва задъхана пауза. После един вид колективна въздишка.
— Ето!
— Това въобще не е прав ъгъл!
— Хайде де! Бих искал да те видя теб да се оправиш по-добре при тези обстоятелства!
— Какво прави сега?
— Хипотенузата, струва ми се.
— И ти наричаш това хипотенуза? Това е криволица.
— Не е криволица. Тя я чертае правилно, а ти я гледаш накриво!
— Обзалагам се на трийсет обола, че не може да направи квадрат!
— Давам четиридесет, че може.
Последва нова пауза, а след това оживление.
— Да!
— Това е по-скоро успоредник, мене ако питате — каза един раздразнен глас.
— Виж какво, мога да различа квадрат — когато го видя! А това е квадрат.
— Добре. Удвоявам или губя тогава. Обзалагам се, че не може да направи дванайсетоъгълник.
— Ха! Обзаложи се, че не може да направи седмоъгълник.
— Двойно или губя. Дванайсетоъгълник. Уплаши ли се, а! Чувстваш се малко avis domestica9? Дрън-дрън?
— Срамота е да ти обирам парите…
Последва нова пауза.
— Десет страни? Десет страни? Ха!
— Казах ти, че не си струва! Къде се е чуло и видяло костенурка да се занимава с геометрия?
— Още една щура идея, Дидактилос?
— Аз от самото начало го казах. Това е само една костенурка.
— Хубаво месо има по тия животинки…
Групата философи се разкъса като мина покрай Брута, без да му обръща внимание. Той зърна кръг от мокър пясък покрит с геометрични фигури. Ом седеше сред тях. Зад него стоеше двойка много мърляви философи и броеше една по една купчина монети.
— Как се справихме, Ърн? — попита Дидактилос.
— Стигнахме до петдесет и два обола, господарю.
— Виждаш ли? Нещата се подобряват с всеки изминал ден. Жалко, че не знаеше разликата между десет и дванайсет, обаче. Отрежи ѝ единия крак и ще си направим задушено.
— Да ѝ отрежа крак?
— Е, такава костенурка не можеш да я изядеш цялата наведнъж.
Дидактилос обърна лицето си към един дебел младеж с шатрави крака и червено лице, който гледаше втренчено към костенурката.
— Да? — каза той.
— Костенурката знае разликата между десет и дванайсет — каза дебелото момче.
— Това проклето животинче току-що ми загуби осемдесет обола — каза Дидактилос.
— Да. Но утре… — започна момчето, а очите му се изцъклиха, като че ли то внимателно повтаряше нещо, което току-що е чуло, — … утре… ще можете да получите поне три към едно.
Долната устна на Дидактилос увисна.
— Подай ми костенурката, Ърн — каза той.
Чиракът-философ се пресегна и взе Ом, много внимателно.
— Знаеш ли, още от самото начало си помислих, че има нещо смешно в това животинче — каза Дидактилос. — Рекох на Ърн, ето я утрешната вечеря, а той ми вика, не, тя си влачи опашката по пясъка и рисува геометрични фигури. Това не се удава лесно на костенурките, геометрията, де.
Единственото око на Ом се обърна към Брута.
— Принуден бях — каза той. — Това беше единственият начин да привлека вниманието му. Сега го държа чрез любопитството му. Когато ги хванеш за любопитството, сърцата и главите им ще те последват.
— Той е Бог — каза Брута.
— Наистина ли? Как се казва? — попита философът.
— Не му казвай! Не му казвай! Местните богове ще чуят!
— Не знам — отвърна Брута.
Дидактилос завъртя Ом в ръката си.
— Костенурката Се Движи — замислено произнесе Ърн.
— Какво? — попита Брута.
— Господарят написа книга — каза Ърн.
— Не точно книга — скромно каза Дидактилос. — По-скоро ръкопис. Само едно малко нещо, което свърших набързо.
— В което се казва, че светът е плосък и че се движи из пространството на гърба на гигантска морска костенурка? — попита Брута.
— Чел ли си я? — Погледът на Дидактилос не трепваше. — Ти роб ли си?
— Не — отговори Брута. — Аз съм …
— Не споменавай името ми! Наречи се драскач или нещо такова!
— … писар — немощно каза Брута.
— Аха! — каза Ърн. — Личи си. Издайническият мазол на палеца, където държиш химикалката. Петната мастило навсякъде по ръкавите ти.
Брута погледна към левия си палец.
— Аз нямам…
— Да — рече Ърн ухилен. — Използваш лявата си ръка, нали?
— Ъ, използвам и двете — каза Брута. — Но не много добре, както казват всички.
— А! — рече Дидактилос. — Амби-левак?
— Какво?
— Иска да каже непохватен и с двете ръце — каза Ом.
— О, да. Такъв съм. — Брута се изкашля учтиво. — Вижте… аз търся философ. Хм. Някой, който знае за боговете.
Зачака.
После каза:
— Нали няма да кажете, че те са останка от демодирана система на вярване?
Дидактилос, който продължаваше да движи пръстите си по черупката на Ом, поклати глава.
— Не. Аз много държа гръмотевичните бури да са по-далече от мен.
— О, бихте ли престанали да го въртите? Току-що ми каза, че това не му харесва.
— Можеш да разбереш на колко са години, като ги разрежеш наполовина и преброиш пръстените — каза Дидактилос.
— Хм. А и няма много голямо чувство за хумор.
— Така като те слушам, ти си Омнианец.
— Да.
— И си тук, за да преговаряш за мирния договор.
— Аз съм по слушането.
— И какво искаш да знаеш за боговете?
Брута като че ли слушаше.
Най-накрая каза:
