— Откъде знаеш? Откъде знаеш? Докато си хъркал, може оттук да са минали една дузина хора и всеки един от тях да е имал нужда от лична философия!
— … и той плати само с маслини.
— Може би ще получа добра цена за тези маслини!
— Те са развалени, Чичо.
— Глупости! Ти каза, че са зелени!
— Да, но се предполага да са черни.
В сянката главата на костенурката се въртеше напред-назад също като главата на зрител на тенис мач.
Младият мъж се изправи.
— Госпожа Билаксис идва тази сутрин — рече той. — Каза, че поговорката, която ѝ измисли миналата седмица, е престанала да действа.
Дидактилос се почеса по главата.
— Коя беше тя? — попита той.
— Ти ѝ даде „Преди зори е винаги най-тъмно“.
— Нищо лошо ѝ няма на тази. Адски добра философия.
— Каза, че не се е почувствала по-добре. Все едно, каза, че е стояла будна цяла нощ заради болния си крак и че точно преди да се зазори всъщност е било доста светло, така че не било вярно. А кракът ѝ станал още по-зле. Така че, дадох ѝ вместо това „И все пак, помага като се посмее човек“.
Дидактилос малко се поободри.
— Смени я, така ли?
— Тя каза, че ще я опита. Даде ми цяла сушена сепия за нея. Каза, че съм изглеждал така, сякаш имам нужда да си дояждам.
— Така ли? Учиш се. Във всеки случай, това осигурява обяда. Виждаш ли, Ърн? Казах ли ти, че ще стане, ако работим упорито.
— Аз не бих нарекъл една сушена сепия и кутия мазни маслини голяма възвращаемост, господарю. Не и за две седмици мислене.
— Получихме три обола за това, че направихме онази поговорка за стария Грилос, обущаря.
— Не, не сме. Той я върна обратно. Жена му не харесала цвета.
— И ти му върна парите?
— Да.
— Как, всичките ли?
— Да.
— Не може. Не, след като е износил думите. Коя беше неговата?
— „Мъдра сврака е тази, която знае накъде сочи камилата“.
— Аз вложих много работа в нея.
— Каза, че не можел да я разбере.
— И аз не разбирам от обущарство, но познавам добрия чифт сандали, когато ги обуя.
Ом примигна с единственото си око. После се вгледа във формата на мозъците пред себе си.
Единият, наречен Ърн, вероятно беше племенникът, и имаше доста нормален мозък, въпреки че изглеждаше че има твърде много кръгове и ъгли по него. Но мозъкът на Дидактилос клокочеше и проблясваше като врящо гърне, пълно с електрически змиорки. Ом никога не беше виждал нещо такова. Мислите на Брута се нуждаеха от цяла вечност, за да се наместят, беше все едно да гледаш как се сблъскват планини; а мислите на Дидактилос се гонеха една друга със свистене. Нищо чудно, че беше плешив. Косата би се опърлила отвътре.
Ом беше открил мислител.
При това евтин, както чуваше.
Той вдигна поглед към стената над варела. Още по-нататък имаше внушителна група мраморни стъпала, водещи към някакви бронзови врати, а над вратите, направена от метални букви, издялани в камъка, стоеше думата Библкт.
Твърде много време беше отделил за гледане. Ръката на Ърн го сграбчи като скоба за черупката и той чу гласа на Дидактилос:
— Ей,… хубаво месо има по тия животинки…
Брута се наведе.
— Вие пребихте с камъни нашия дипломатически пратеник! — крещеше Ворбис. — Невъоръжен човек!
— Той си го изпроси — отговори Тиранинът. — Аристократис беше тук. Той ще ви разкаже.
Високият мъж кимна и се изправи.
— По традиция всеки може да говори на пазара — започна той.
— И да бъде пребит с камъни? — настоя Ворбис.
Аристократис вдигна ръка.
— А! — рече той, — всеки може да каже каквото си иска на площада. Обаче, ние имаме още една традиция, наречена свободно изслушване. За нещастие, когато хората не харесат това, което чуят, може да станат малко… раздразнителни.
— И аз бях там — каза друг един съветник. — Вашият свещеник се изправи да говори и в началото всичко беше чудесно, защото хората се смееха. Но тогава той каза, че Ом бил единственият истински Бог, и всички се смълчаха. И тогава той събори статуя на Тувелпит, Богът на Виното. И точно тогава започнаха неприятностите.
— Да не искате да ми кажете, че е бил ударен от гръм? — попита Ворбис.
Ворбис вече не крещеше. Гласът му беше равен, без страст. Мисълта се надигна в главата на Брута: така говорят ексквизиторите… Когато приключат инквизиторите, тогава заговарят ексквизиторите…
— Не. От амфора. Тувелпит беше в тълпата, нали разбирате.
— И да се удрят честните хора се счита за подобаващо божествено поведение, така ли?
— Вашият пратеник беше казал, че хората, които не вярват в Ом, ще страдат от безкрайно наказание. Трябва да ви кажа, че тълпата прие това за грубост.
— И затова, започнаха да хвърлят камъни по него…
— Не много. Те само нараниха гордостта му. И то чак след като им се бяха свършили зеленчуците.
— Хвърляли са зеленчуци?
— Като не можаха да намерят повече яйца.
— И когато ние идваме да протестираме…
— Сигурен съм, че шейсет кораба възнамеряваха да изразят нещо повече от протест — каза Тиранинът. — А и ние сме ви предупредили, Лорд Ворбис. Хората намират в Ефиб онова, което търсят. По вашето крайбрежие ще има още нападения. Ще тормозим корабите ви. Ако не подпишете.
— А коридор през Ефеб? — попита Ворбис.
Тиранинът се усмихна.
— През пустинята? Лорде мой, ако можете да прекосите пустинята, то сигурен съм, че ще можете да стигнете навсякъде. Тиранинът отмести погледа си от Ворбис и погледна нагоре към небето, което се виждаше между колоните.
— А сега виждам, че наближава пладне — каза той. — И денят се сгорещява. Без съмнение вие ще искате да обсъдите нашите… ъ… предложения с колегите си. Мога ли да ви предложа да се срещнем отново на залез слънце?
Ворбис изглежда обмисляше това.
— Аз мисля — най-сетне каза той — че дебатите ни могат да продължат и по-дълго. Да кажем… утре сутрин?
Тиранинът кимна.
— Както желаете. Междувременно, дворецът е на ваше разположение. Има много красиви храмове и произведения на изкуството в случай, че пожелаете да ги посетите. Когато имате нужда от храна, споменете този факт на най-близкия роб.
