— Искам да си възвърна силата — отговори Ом.
— Но всички вярват в теб!
— Ако вярваха в мен, щяха да могат да си говорят с мен. Аз щях да мога да си говоря с тях. Не знам какво се е объркало. Нали никой не почита други богове в Омниа?
— Не биха им позволили — каза Брута. — Квизицията би се погрижила за това.
— А-ха. Трудно е да коленичиш, ако нямаш колене.
Брута се спря на пустата улица.
— Не те разбирам!
— Не се предполага да можеш. Пътищата на боговете не се предполага да бъдат разбираеми за хората.
— Квизицията ни държи на пътя на истината! Квизицията работи за все по-голямата слава на Църквата!
— И ти вярваш на това, така ли? — попита костенурката.
Брута погледна и откри, че сигурността е изчезнала някъде. Той отвори, после затвори уста, но нямаше никакви думи за казване.
— Хайде — каза Ом, колкото можа по-мило. — Да се връщаме.
Посред нощ Ом се събуди. От леглото на Брута се носеше шум.
Брута отново се молеше.
Ом се заслуша с любопитство. Спомняше си молитви. Бяха много, някога. Толкова много, че не можеше да различи една самостоятелна молитва, дори и да беше пожелал да го направи, но това нямаше значение, защото това, което имаше значение, беше огромният, космичен шепот на хиляди молещи се, вярващи съзнания. Както и да е, думите не си заслужаваха да бъдат слушани.
Хора! Те живееха в свят, където тревата продължаваше да е зелена и където слънцето изгряваше всеки ден, а цветовете редовно се превръщаха в плодове, и какво ги впечатляваше? Плачещи статуи. И вино, направено от вода! Най-обикновен квантово-механистичен ефект на тръбата, което би се случило така или иначе, ако човек е готов да изчака зилиони години. Като че ли превръщането на слънчевата светлина във вино, посредством лози и грозде, време и ензими, не беше хиляди пъти по-внушително и като че ли не се случваше непрекъснато…
Е, сега той не можеше да направи даже и най-основните божествени трикове. Гръм и мълнии с кажи- речи същия ефект като искрата, която изскача от козината на котка, а с някоя от тях не би могъл ама никого да удариш! На времето си беше ударил не един и двама. А сега можеше само да върви през водата и да храни Единствения.
Молитвата на Брута представляваше песничката на пиколо в свят на тишината.
Ом почака, докато послушникът притихна отново и тогава разгъна крака и, клатушкайки се насам-натам, излезе навън в зората.
Ефебианците вървяха през вътрешните дворове на двореца, заобиколили Омнианците почти, но не съвсем, като затворнически ескорт.
Брута виждаше, че Ворбис кипи от ярост. Една малка веничка върху плешивото слепоочие на ексквизитора пулсираше.
Като че ли усетил Брутовия поглед върху себе си, Ворбис обърна глава.
— Изглеждаш неспокоен тази сутрин, Брута — каза той.
— Съжалявам, господарю.
— Изглеждаш така, сякаш надничаш във всеки ъгъл. Какво очакваш да откриеш?
— Ъ. Просто се интересувам, господарю. Всичко е ново.
— Цялата така наречена мъдрост на Ефеб не струва даже колкото един ред от най-незначителния параграф на Септатюха — каза Ворбис.
— Длъжни сме да изучим писанията на неверниците, за да сме по-подготвени за пътищата на ереста? — каза Брута, изненадан от самия себе си.
— А! Убедителен аргумент, Брута, и то такъв, който инквизиторите са чували много пъти, макар и малко неясно в повечето случаи.
Ворбис погледна намръщено темето на Аристократис, който водеше групата.
— Само една малка крачка дели изслушването на ереста от поставянето под въпрос на установената истина, Брута. Ереста често пъти е очарователна. Точно в това е нейната опасност.
— Да, господарю.
— Ха! И не само, че дялат забранени статуи, но даже и това не могат да направят както трябва.
Брута не беше специалист, но даже и той трябваше да се съгласи, че това е вярно. Сега, когато те вече не бяха новост за него, статуите, украсяващи всяка ниша в двореца, наистина изглеждаха лошо направени. Брута беше абсолютно сигурен, че току-що е минал една с две леви ръце. Друга една статуя беше с едно ухо по-дълго от другото. Не че някой беше решил да дяла грозни статуи. Намерението определено е било те да са хубави. Но скулпторът не е бил много добър в тая работа.
— Онази жена там като че ли държи пингвин — каза Ворбис.
— Патина, Богиня на Мъдростта — автоматично каза Брута и веднага се усети, че го е казал.
— Аз, ъ-ъ, чух някой да говори за това — добави той.
— Действително. И какъв забележително добър слух трябва да имаш — каза Ворбис.
Аристократис спря пред една внушителна врата и кимна към групата.
— Господа — каза той. — Тиранинът ще ви приеме сега.
— Помни всичко, което се каже — прошепна Ворбис.
Брута кимна.
Вратите се отвориха широко.
Навсякъде по света имаше управници с титли като Възвишеният, Върховният, или пък Лорд Висшестоящ Нещо си или Другояче. Само в една малка страна управникът се избираше от народа, който можеше да го отстрани от власт винаги, когато пожелае, и точно там го наричаха Тиранин.
Ефибианците вярваха, че всеки човек трябва да има избирателно право.8 На всеки пет години някой биваше избиран да бъде Тиранин, стига да можеше да докаже, че е честен, интелигентен, разумен и че може да му се има доверие. Незабавно след като го изберяха, разбира се, ставате очевидно за всички, че е криминален луд и напълно се разминава с възгледите на обикновения уличен философ, който си търси хавлиената кърпа. И после, пет години по-късно, те избираха нов тиранин, досущ като предишния, и наистина беше удивително как може интелигентни хора да продължават да правят една и съща грешка.
Кандидатите за Тиранство се избираха като се поставяха черни или бели топки в най-различни урни, като по този начин даваха повод за един широко известен коментар за политиката.
Тиранинът представляваше дебел, дребен човек с кльощави крака, който оставяше у хората впечатлението за яйце, което се люпи обърнато с краката нагоре. Той седеше сам насред мраморен под в стол, заобиколен от рула и парчета хартия. Краката му не достигаха мраморния под, а лицето му беше розово.
Аристократис му прошушна нещо на ухото. Тиранинът вдигна очи от хартията.
— А, Омнианската делегация — каза той и усмивка пробяга по лицето му като нещо мъничко, което се стрелва по камък. — Да седнат, всички.
Той отново заби поглед в хартията.
— Аз съм Дякон Ворбис от Квизицията на Цитаделата — студено произнесе Ворбис.
Тиранинът вдигна очи и го удостои с още една усмивка на гущер.
— Да, знам — каза той. — Вие си изкарвате хляба като измъчвате хора. Моля, седнете, Дякон Ворбис. Както и дебелия ви млад приятел, който изглежда търси нещо. И всички останали. След минутка ще дойдат няколко млади жени с грозде и други неща. Обикновено така става. Много е трудно да го спреш, всъщност.
Пред стола на Тиранина имаше пейки. Омнианците седнаха. Ворбис остана прав.
