— Какво е това? — прошепна той.
— Причината, поради която Омниа няма вече никаква флота — каза Ом. — Ето защо винаги си заслужава да имаш няколко философа наоколо. В един момент слушаш само „Истината Красота Ли Е и Красотата Истина Ли Е, и Падащо Дърво В Гората Издава Ли Звук, Ако Няма Кой Да Го Чуе“, и после, точно когато си мислиш, че сега ще започнат да се лигавят, някой от тях казва: „Между другото, ако на високо място се сложи параболичен рефлектор, висок трийсет стъпки, който да изстрелва слънчевите лъчи към вражеските кораби, това ще бъде много интересна демонстрация на оптическите принципи“ — добави Ом. — Винаги излизат с удивителни нови идеи, тези философи. Предишното нещо беше някакво сложно устройство, което демонстрираше принципите на действието на лоста, като от време на време мяташе топки горяща сяра на две мили разстояние. Преди това, пък, струва ми се, имаше някакво подводно нещо, което изстрелваше подострени цепеници в дъното на корабите.
Брута отново се вгледа в диска. Не беше разбрал повече от една трета от думите в последната реплика.
— Е и — рече той, — прави ли го?
— Прави ли какво?
— Вдига ли шум. Ако падне, когато там няма никой, който да го чуе.
— Кого го интересува?
Групата беше стигнала до порта в стената, която опасваше върха на скалата почти по същия начин, по който лента за глава опасва главата. Ефебианският капитан се спря и се обърна.
— На… посетителите… трябва да бъдат завързани очите — каза той.
— Това е възмутително! — каза Ворбис. — Ние сме тук с дипломатическа мисия!
— Това не е моя работа — отговори капитанът. — Моята работа е да кажа: Ако минавате през тази порта, трябва да минете с вързани очи. Не е задължително да ви се завързват очите. Можете да останете отвън. Но ако искате да преминете, трябва да носите превръзка. Както си изберете.
Един от протодяконите зашепна в ухото на Ворбис. Той проведе кратък sotto voce7 разговор с водача на Омнианската стража.
— Много добре — каза той — с протест.
Превръзката беше съвсем мека и абсолютно непрозрачна. Но докато ги водеха, Брута…
… десет крачки по коридор, и после наляво пет крачки, после по диагонал напред и наляво три крачки и половина, след това надясно сто и три крачки, три стъпала надолу и завъртане седемнайсет пъти и една четвърт, тогава девет крачки напред, една крачка наляво, и деветнайсет крачки напред, и пауза три секунди, после две крачки надясно, две крачки назад, и две крачки наляво, завъртане три пъти и половина, изчакване една секунда, нагоре три стъпала, после двайсет крачки надясно, завъртане пет пъти и една четвърт, и петнайсет крачки наляво, седем крачки напред, осемнайсет крачки надясно, седем стъпала нагоре, после по диагонал напред, пауза две секунди, надясно четири крачки, и тогава надолу по склон, който се снижаваше с по един метър на всеки десет крачки и така трийсет крачки, после завъртане седем пъти и половина, и шест крачки напред…
… се чудеше каква е ползата от това.
Свалиха му превръзката в открит вътрешен двор, направен от някакъв бял камък, който превръщаше слънчевата светлина в ослепителен огън. Брута примижа.
Стрелци с лъкове ограждаха двора. Стрелите им бяха насочени надолу, но стойката им подсказваше, че насочването в хоризонтална посока може да стане всеки миг.
Чакаше ги още един плешив мъж. Ефеб изглежда притежаваше неограничен запас от мършави, плешиви мъже, носещи чаршафи. Този се усмихна, но само с устни.
Никой не ни харесва особено, помисли си Брута.
— Вярвам, че ще извините това дребно неудобство — каза мършавият. — Казвам се Аристократис. Аз съм секретар на Тиранина. Моля, помолете хората си да оставят оръжието си на земята.
Ворбис се изправи в пълен ръст. Беше с една глава по-висок от Ефебианеца. Макар че лицето му обикновено беше бледо, сега то беше станало още по-бледо.
— Ние имаме право да задържим оръжието си! — каза той. — Ние сме пратеници в чужда страна!
— Но не варварска — учтиво каза Аристократис. — Тук няма да ви трябва оръжие.
— Варварска? — каза Ворбис. — Вие изгорихте корабите ни!
Аристократис вдигна ръка.
— Това е дискусия за по-късно — рече той. — Моя приятна задача сега е да ви покажа стаите. Сигурен съм, че бихте искали да си починете малко след пътуването. Имате право, разбира се, да се разхождате навсякъде, където пожелаете, из двореца. А ако има някое място, където ние не желаем да ходите, можете да бъдете сигурни, че стражите ще ви уведомят бързо и тактично за това.
— И можем да напускаме двореца? — студено попита Ворбис.
Аристократис сви рамене.
— Ние не охраняваме портата, освен в случаите на война — каза той. — Ако си спомните пътя, можете да я използвате. Но трябва да ви предупредя, че несигурните разходки из лабиринта не са препоръчителни. Предците ни са били за съжаление много подозрителни и от недоверие са заложили много капани; разбира се, държим ги добре смазани и заредени, единствено и само от уважение към традицията. А сега, бихте ли били така любезни да ме последвате…
Омнианците се движеха накуп, докато следваха Аристократис из двореца. Имаше фонтани. Имаше градини. Тук-таме се мотаеха групи от хора и не правеха нищо друго, освен да говорят. Ефебианците изглежда имаха само много повърхностна представа за концепциите „вътре“ и „вън“ — с изключение на окръжаващия двореца лабиринт, който беше много ясен по въпроса.
— От всеки ъгъл ни дебне опасност — тихо каза Ворбис. — Всеки, който наруши йерархията или направи опит да общува по какъвто и да било начин, ще обяснява поведението си пред инквизиторите. Надълго и нашироко.
Брута погледна към една жена, която пълнеше кана от кладенец. Това не изглеждаше много враждебен акт.
Отново изпитваше същото странно двойно чувство. На повърхността бяха мислите на Брута, които бяха абсолютно онези мисли, които Цитаделата би одобрила. Това беше гнездо на безбожници и неверници, а самото му ежедневие — изкусно було за капаните на неправилното мислене и ереста. Може и да грееше от слънчевата светлина, но в действителност беше място на сенките.
Но дълбоко долу бяха мислите на онзи Брута, който наблюдаваше Брута отвътре…
И оттук изглеждаше, че Ворбис греши. Той изглеждаше жесток и неприятен. Пък и всеки град, където грънчарите хич не се притесняваха, когато голи, вир-вода старци идваха и рисуваха триъгълници по стените им, беше място, за което Брута би искал да научи повече. Чувстваше се като голяма, празна кана. Нещото, което трябва да се направи с нещо празно, е то да се напълни.
— Правиш ли ми нещо? — прошепна той.
В кутията си, Ом погледна към формата на Брутовото съзнание. После се опита да мисли бързо.
— Не — каза той и това поне беше истината. Това беше ли се случвало някога по-рано?
Така ли е било някога, в първите дни? Трябва да е било така. Всичко беше толкова мъгливо сега. Той не можеше да си спомни мислите, които беше имал тогава, спомняше си само формата им. Всичко беше силно оцветено, всичко растеше всеки ден — той растеше всеки ден; мислите и съзнанието, което ги мислеше, се развиваха с еднаква скорост. Беше лесно да се забравят неща от онези времена. Беше като огън, който се опитва да си спомни формата на пламъците. Но чувството — него той си спомняше.
Той нищо не правеше на Брута. Брута сам си го правеше. Започваше да мисли по божествен начин. Брута започваше да се превръща в пророк.
Ом си мечтаеше за някой, с когото да поговори. Някой, който разбира.
Това беше Ефеб, нали така? Където хората си изкарваха хляба като се опитват да разберат.
Омнианците трябваше да бъдат настанени в малки стаички около централния вътрешен двор. В средата имаше фонтан, в съвсем малка горичка от сладникаво ароматни борови дървета. Войниците се сбутаха един друг. Хората си мислят, че професионалните войници мислят много за битки, но сериозните професионални войници мислят много повече за храна и топло място за спане, защото тези две неща обикновено трудно се
