удавянето. Нямаше чайки. Дори и птиците, които бяха следвали кораба заради остатъците от храна, бяха изчезнали.
— Никакви орли — каза Ом. Толкова можеше да се каже за това.
Някъде към вечерта на четвъртия ден гадната панорама беше нарушена от искряща светлина, високо върху морето от дюни. Тя проблясваше с някакъв ритъм. Капитанът, чието лице сега изглеждаше така сякаш сънят не му е бил редовен нощен компаньон, привика Брута при себе си.
— Той… твоят… дяконът ми поръча да си отварям очите за това — каза той. — Ти иди и го повикай сега.
Кабината на Ворбис беше някъде близо до трюмовете, където въздухът беше гъст като рядка супа. Брута почука.
— Влез.6
Тук долу нямаше илюминатори. Ворбис седеше в тъмното.
— Да, Брута?
— Капитанът ме изпрати да ви извикам, господарю. Нещо свети в пустинята.
— Добре. А сега, Брута, внимавай. Капитанът има огледало. Ще го помолиш да ти го даде на заем.
— Ъ… какво е огледало, господарю?
— Нечестиво и забранено средство — каза Ворбис. — Което за жалост може да се приложи за божествена употреба. Той ще го отрече, разбира се. Но човек с такава изрядна брада и миниатюрен мустак е суетен, а суетния човек трябва да има огледало. Така че, вземи го. После застани на слънцето и движи огледалото така, че то да насочи слънцето към пустинята. Разбираш ли?
— Не, господарю — отговори Брута.
— Невежеството е твоята защита, синко. После се върни да ми кажеш какво си видял.
Ом дремеше на слънце. Брута му беше намерил малко местенце близо до заострения край, където можеше да се припича на слънце почти без никаква опасност да бъде видян от екипажа — пък и екипажът така или иначе беше достатъчно уплашен в момента, че да тръгне сам да си търси белята.
Костенурката сънува…
… милиони години.
Това беше времето на съня. Неоформеното време.
Малките богове чуруликаха и бръмчаха в пустошта, по студените и дълбоки места. Те се тълпяха в тъмнината, без памет, но водени от надеждата и желанието за едно нещо, единственото нещо, за което мечтае един бог — вяра.
В дълбоката гора няма дървета средни на ръст.
Там са само онези, които се извисяват горе, балдахинът на които засенчва небето. Долу, в мрака, стига светлина единствено за мъховете и папратите. Но когато падне гигант и отпори малко място… тогава започва борба — между дърветата от двете му страни, които искат да се разширят навън, и между стръкчетата под тях, които се състезават да пораснат нагоре.
Понякога, можеш и сам да си създадеш пространство.
Горите бяха много, много далеч от пустошта. Безименният глас, който щеше да бъде Ом, се понесе по вятъра по ръба на пустинята, като се опитваше да бъде чут измежду безбройните други и се опитваше да не допусне да го сбутат в средата. Можеше да продължи да се върти милиони години — той не притежаваше нищо, с което да измерва времето. Единственото което имаше, беше надежда, както и известно чувство за присъствието на нещата. И глас.
После дойде ден. В известен смисъл, това беше първият ден.
Ом усещаше овчаря от известно вре… отскоро. Стадото се приближаваше все по-наблизо и по-наблизо. Дъждовете бяха оскъдни. Фуражът беше малко. Гладни усти движеха гладни крака още по-навътре в скалите в търсене на презираните досега туфи изгорена от слънцето трева.
Бяха овце, възможно най-глупавите животни във вселената, може би с изключение на патиците. Но дори и тяхното неусложнено съзнание не можеше да чуе гласа, защото овцете не слушат.
Обаче имаше едно агне. То се беше отклонило малко настрани. Ом се погрижи то да се отклони още малко. Зад една скала. Надолу по склона. В процепа на скалата.
Блеенето му привлече вниманието на майката.
Процепът беше скрит добре и овцата, в края на краищата, вече беше доволна, че си е намерила агънцето. Тя не виждаше причина да блее, дори и когато овчарят обикаляше из скалите да я вика, проклина и най-накрая, моли. Овчарят имаше сто овце и човек би се изненадал, че той беше готов да прекара дни наред в търсене на една овца; всъщност, това беше именно защото той беше точно този тип човек, който е готов да прекара дни наред в търсене на една изгубена овца, когато има сто овце.
Гласът, който щеше да е Ом, чакаше.
Беше вечерта на втория ден, когато той подплаши една яребица, която гнездеше близо до цепнатината, точно когато оттам минаваше овчарят.
Не беше кой-знае какво чудо, но като за овчаря ставаше. Той натрупа грамада от камъни на мястото и на следващия ден доведе цялото си стадо там. И в следобедната жега той легна да поспи — и тогава Ом му заговори, право в главата му.
Три седмици по-късно овчарят беше пребит с камъни от свещениците на Ур-Гилаш, който по онова време беше главният бог на областта. Но те бяха закъснели. Ом вече имаше сто вярващи, и броят им се увеличаваше непрекъснато…
Само на една миля разстояние от овчаря и стадото му овце се намираше козар със стадото си. Абсолютна случайност на микрогеографията беше решила, че първият човек, който ще чуе гласа на Ом, и който предаде на Ом своя възглед за хората, беше овчар, а не козар. Те имат доста различен светоглед и цялата история можеше да бъде съвсем различна.
Защото овцете са глупави и трябва да ги караш. Но козите са интелигентни и трябва да бъдат водени.
Ур-Гилаш, мислеше си Ом. А! Това бяха дните… когато Оссори и последователите му проникнаха в храма, сринаха олтара и изхвърлиха жриците през Прозореца, за да бъдат разкъсани от дивите кучета, което беше правилно; и после имаше мощни ридания и скърцане с крака, а последователите на Ом запалиха лагерните си огньове в изпотрошените зали на Гилаш, точно както Пророкът беше казал, и това се броеше, макар че той го беше казал само преди пет минути, докато търсеха дървата за огъня, защото всеки беше съгласен, че пророчеството си е пророчество и никой не е казал, че трябва да чакаш дълго време преди то да се сбъдне.
Славни дни. Славни дни. Всеки ден — нови покръстени. Възходът на Ом беше неудържим…
Той внезапно се събуди.
Старият Ур-Гилаш. Бог на Времето, не беше ли? Да. Не. Може би един от основните ви гигантски богове-паяци? Нещо подобно. Какво ли се беше случило с него?
Какво се случи с мен? Как става? Мотаеш се из астралните равнини, носиш се по течението, наслаждаваш се на ритмите на вселената, мислиш си, че всички, е, така де, хората свикват с вярата там някъде долу, решаваш да идеш и да ги поразмърдаш малко и тогава… костенурка. Все едно да идеш в банката и да откриеш, че парите ти са изтекли през дупка. Първото нещо, което знаеш е като слезеш долу да потърсиш някое удобно съзнание, и изведнъж ти си костенурка и не ти е останала никаква сила повече, за да се измъкнеш.
Три години в търсене практически навсякъде…
Старият Ур-Гилаш? Може би той висеше някъде във формата на гущер, с някой стар отшелник като единствен негов поклонник. По-вероятно е бил издухан в пустинята. Малкият бог е късметлия, ако има шанс веднъж.
Нещо не беше наред. Ом не можеше да го посочи точно с пръст, и то не само защото нямаше пръст. Боговете се въздигаха и падаха като парченца лук във вряща супа, но този път беше различно. Нещо не беше наред този път…
Той беше изместил Ур-Гилаш. Честно. Законът на джунглата. Но никой не предизвикваше него…
Къде беше Брута?
